— Печелите ли, Шаверни? — попита малко синьо домино, показвайки покритата си с качулка главица на входа на шатрата.
Шаверни тъкмо изтърсваше дъното на кесията си върху масата.
— Сидализ — извика Жирон, — нимфо на девствените гори, на помощ!
Зад първото домино се показа второ.
— Що рекохте? — попита то.
— Дебоа, миличка, не става дума за човек, а за гори — й отвърнаха.
— Ха тъй де! — възкликна госпожица Дебоа-Дюплан и влезе. Сидализ даде кесията си на Жирон. Един от възрастните благородници, седнали на масата за реверси, направи жест на отвращение.
— По наше време, господин дьо Барбаншоа — рече той на съседа си, — това се правеше другояче.
— Всичко е покварено, господин дьо ла Юноде — отвърна съседът. — Всичко е опорочено.
— Обезценено, господин дьо Барбаншоа.
— Опошлено, господин дьо ла Юноде.
— Изопачено.
— Опетнено.
— Омърсено.
И двамата с тежка въздишка възкликнаха в един глас:
— Накъде отиваме, бароне? Накъде?
Сетне барон дьо Барбаншоа хвана едно от ахатените копчета, украсяващи античния жакет на барон дьо ла Юноде, и продължи:
— Кои са тези хора, господин барон?
— И аз това ви питам, господин барон?
— Държиш ли, Таран? — извика в този миг Монтобер. — Петдесет!
— Таран? — изломоти господин дьо Барбаншоа. — Но това не е име на човек, а на улица!
— Държиш ли, Албре?
— Този пък се казва като майката на Анри Велики — възмути се господин дьо ла Юноде. — Откъде са изнамерили имената си?
— Ами откъде, мислите, Бишон, шпаньолът на госпожа баронесата, е изнамерил своето? — попита господин дьо Барбаншоа, изваждайки табакерата си.
Сидализ, която в този момент минаваше край тях, нахално напъха два пръста в нея. Баронът зяпна от изумление.
— Бива си го! — заяви момичето от Операта.
— Госпожо — сериозно каза барон дьо Барбаншоа, — никак не обичам да смесвам. Благоволете да приемете кутията.
Сидализ дори не се сконфузи. Тя взе кутията и ласкаво прокара пръсти по сбръчканата брадичка на възмутения благородник. Сетне се врътна и се отдалечи.
— Накъде отиваме? — задъха се господин дьо Барбаншоа. — Какво ли би казал покойният крал, ако видеше подобно нещо?
Междувременно ландскнехтът продължаваше.
— Загуби, Шаверни, пак загуби!
— Все ми е едно, имам си земите в Шаней. Държа всичко!
— Баща му бе достоен воин — рече барон дьо Барбаншоа. — Чий човек е той?
— На негово височество принц дьо Гонзаг.
— Опазил ни бог от италианците!
— Че то немците да не би да са по-стока, господин барон? Ами граф Хорн, дето го изтезаваха на „Грев“105 заради убийство!
— И при това роднина на Негово кралско височество! Накъде отиваме?
— Казвам ви, господин барон, накрая посред бял ден ще започнем да се колим по улиците!
— — Ех, господин барон, че то туй време вече дойде. Нима не четохте новините? Вчера до Тампл106 е била убита една жена на име Лове, някаква спекулантка.
— А тази сутрин един служител на военната хазна, някой си господин Сандрие, бил изваден от Сена до моста „Нотр Дам“.
— След като говорил доста високо по адрес на този проклет шотландец — едва чуто добави господин дьо Барбаншоа.
— Ш-шт! — изсъска господин дьо ла Юноде. — Този е единадесетият от осем дни насам!
— Ориол, Ориол, на помощ! — развикаха се в този момент играчите.
Ниският дебел посредник се появи на входа на шатрата. Беше с маска, а гротескно пищният му костюм бе предизвикал гръмкия смях на присъствуващите на бала.
— Странно — удиви се той, — всички ме познават!
— Няма втори Ориол! — извика Навай.
— Дамите намират, че и един е напълно достатъчен! — обади се Hoce.
— Ревнивец! — избухна смях от всички страни.
— Господа, да сте виждали случайно Нивел? — попита Ориол.
— И само като си помисли човек — каза Жирон, — че бедното ни приятелче от осем месеца напразно се домогва до мястото на осмиван и разоряван личен банкер на нашата любима Нивел!
— Ревнивец! — извикаха отново всички.
— Ориол, видя ли се с д’Озие?
— Къде са ти грамотите?
— Ориол, знаеш ли вече името на дядо си, когото ще пратиш на кръстоносен поход?
И отново гръмна смях.
Господин дьо Барбаншоа умолително събра длани, докато господин дьо Юноде се възмущаваше:
— Но тези хора се подиграват със светини, господин барон!
105
Парижки площад, на който от 1310 до 1830 година са се извършвали публични екзекуции — Б. пр.
106
Бившо парижко абатство, принадлежащо на тамплиерите, войнствуващ монашески орден, основан през 1119 година от Хуго де Пайно и Годфроа дьо Сент Амур за защита на поклонниците в Обетованата земя — Б. пр.