Разправят, че по времето, когато се появили сатирите на поета Лагранж, озаглавени „Филипики“108, регентът толкова много настоявал пред херцог дьо Сен Симон, тогава негов близък човек, че най-сетне херцогът се съгласил да му ги прочете. Казват, че регентът слушал без дори окото му да мигне и дори се смеел при онези пасажи, очернящи личния му и семеен живот, в които поетът го описва, седнал на масата до собствената си дъщеря по време на неговите оргии109. Но казват също, че плакал и дори припаднал, когато стигнали до стиховете, обвиняващи го, че бил изтровил цялото потомство на Луи XIV. И е имал пълно право да го преживява. Подобни обвинения, дори когато са клюки, правят силно впечатление на простолюдието. „Винаги остава по нещичко“ — бе казал Бомарше110, който много добре е знаел какво говори.
Най-безпристрастно описание на епохата — на Регентството е направил историографът Дюкло111 в своите „Тайни мемоари“ — Той очевидно се придържа към категоричното мнение, че без банката на Ло регентството на Орлеанския херцог не би просъществувало.
Всички обожаваха малкия крал Луи XV, но възпитанието му бе поверено в злонамерените ръце на регента и този път обикновено безразличната тълпа бе обзета от смътно безпокойство, що се отнася до почтеността на принца. Опасяваха се, че в даден момент правнукът на Луи XIV би могъл да изчезне точно така, както бяха изчезнали баща му и дядо му. В същото време това се оказа чудесен повод за какви ли не заговори. И дума не можеше да става, естествено, че херцог дю Мен, господин дьо Вилроа, принц де Селамаре, господата Вийар, Алберони, както и бретонско-испанското съзаклятничество, плетат интригите си за своя собствена сметка! Има си хас! Та нали ратуваха единствено, за да спасят малкия крал от гибелните сили, отнели живота на родителите му!
Отначало на Филип Орлеански дори и на ум не му минаваше да противопостави на нападките нещо друго, освен безгрижието си. Обикновено най-здравите крепости са от мека пръст. Един прост дюшек предпазва много по-ефикасно от куршума, отколкото стоманеният щит. Така Филип Орлеански дълго време спа спокойно, прикрит зад своето безгрижие.
Когато се наложи да се покаже, той се показа. И тъй като стадото нападатели, което го заобикаляше, не притежаваше нито достойнства, нито добродетели, едничката му поява се оказа напълно достатъчна.
По времето, когато се развиват събитията на нашата история, Филип Орлеански все още се намираше зад своя дюшек. Той спеше и хулите на тълпата ни най-малко не смущаваха съня му, макар че тълпата го одумваше доста гръмогласно и то съвсем близо до неговия дворец, току под прозорците му, та дори и в собствения му дом! А тълпата имаше какво да каже, тъй като — нека изключим низостите, които не достигаха целта си, както и обвиненията в отровителство, опровергавани от самото съществование на малкия Луи XV — регентът твърде често даваше повод за злословия. Целият му живот бе един срамен скандал; при неговото управление Франция приличаше на някой от онези големи обезоръжени кораби, дето се оставят да бъдат теглени на буксир от друг кораб. В случая буксирът беше Англия. И в крайна сметка, въпреки успеха на банката на Ло, всеки, който си направеше труда да пророкува близкия фалит на държавата, намираше слушатели.
И ако тази нощ в парка на регента бе налице едно въодушевено множество, то шайката на недоволниците бе също тук: недоволни политици, недоволни финансисти, морално неудовлетворените и независимите. В последната групировка, състояща се от всички онези, които по времето на Луи XIV са били млади и именити, влизаха барон дьо ла Юноде и барон дьо Барбаншоа. Без да са все още кой знае какви развалини, те се утешаваха взаимно, твърдейки, че по тяхно време дамите били много по-красиви, мъжете много по-духовити, небето — по-синьо, вятърът — по-топъл, виното — по-хубаво, лакеите — по-предани, а камините — не толкова пушливи.
Този вид опозиция, отличаваща се по своята наивност, е бил разпространен още по времето на Хораций, който нарича старците — „ласкатели на миналото“, laudator temporis acti.
Но нека веднага кажем, че сред позлатената, усмихната, натруфена и маскирана с кадифе тълпа, която непрекъснато кръстосваше из дворовете на двореца, за да хвърли поглед на украсата на градината и се трупаше най-вече край кръга на Диана, не се говореше кой знае колко за политика. Всички изцяло се бяха посветили на празненството и ако името на херцогиня дю Мен случайно се отронеше от нечии прелестни устенца, то бе единствено, за да я съжалят, че не присъствува на бала.
110
Пиер Огюстен Карон дьо Бомарше (1732–1799) — известен френски писател и драматург — Б. пр.