Шаверни взе Навай под ръка.
— Има ли смисъл да си цапаме ръцете с този негодник? — изсумтя той. — Да си вървим!
Старците се смееха от все сърце. Един подир друг нашите комарджии напуснаха шатрата.
— Да, господа — обърна се Гърбавия към Роан-Шабо и неговата достопочтена компания, — и след като посочи с пръст създателите на измамливи нововъведения, както и техните изпълнители, спекулиращите с покачването на курса, жонглиращите със спадането му и цялата армия от шарлатани, която бивакува в двореца на Гонзаг, аз на свой ред ще посоча с пръст на господин регента, да, господа, с пръст, онези, чието високомерие и егоизъм не могат да свикнат със спокойствието, размирните интриганти, безумците с побелели коси, които лелеят мечти да възродят la Fronde, последователите на госпожа дю Мен, както и постоянните посетители в двореца на Селамаре! С пръст — жалките или вероломни съзаклятници, които ще въвлекат Франция в един бог знае каква безумна война, за да си възвърнат загубените позиции или оплакваните привилегии; панегиристите на миналото, хулителите на сегашното, ласкателите на бъдещето, изнемощелите шутове, грохналите Скапеновци, които сами себе си величаят като „руини от Златния век“, Жеронтовците, умножени по Жокрисовци113…
Гърбавия нямаше вече слушатели. Последните двама, Барбан-шоа и ла Юнодай, се отдалечаваха накуцвайки, тъй като и двамата страдаха от подагра, единият в десния, а другият в левия крак. Черното човече беззвучно се засмя, после глухо избъбри:
— С пръст! С пръст!
То извади от джоба си някаква грамота, скрепена с кралския печат, и се настани на празната маса за ландскнехт, за да я прочете. Грамотата започваше така: „Луи, по божия милост крал на Франция и Навара, и т. н…“. Отдолу се мъдреше подписът на Луи, херцог Орлеански и регент, приподписан от държавния секретар Льоблан и господин Машо, полицейски лейтенант.
— Чудесно! — рече човечето, след като й хвърли бегъл поглед. — За пръв път от двайсет години можем да вдигнем чело, да погледнем хората в очите и да запокитим името си в лицето на нашите преследвачи. Бога ми, кълна се, че добре ще се възползувам от случая!
V. Розовите домино
Между преамбулата и подписите, скрепената с държавния печат на Франция грамота съдържаше разрешително в надлежна форма, дадено от правителството на кавалера Анри дьо Лагардер, бивш гвардейски улан на покойния крал. Документът, оформен във възможно най-изчерпателен стил, възприет наскоро за дипломатическите пратеници със специални пълномощия, предоставяше на кавалера дьо Лагардер правото да пътува безпрепятствено из цялото кралство под закрилата на властите, да напуска френска територия в пълна безопасност по всяко време и каквото и да се случи.
— Каквото и да се случи! — повтори няколко пъти Гърбавия. — Господин регентът си има своите недостатъци, но е човек честен и държи на думата си. Каквото и да се случи! Това предоставя на Лагардер наистина неограничени възможности, тъй че ще го накараме да се появи и дай боже да действува както трябва! Той погледна часовника си и стана.
Индианската шатра имаше два входа. На няколко крачки от втория сред храстите се виеше тясна пътечка, която водеше до неугледната къщурка на метр Льо Бреан, портиер и пазач на градината. Бяха се възползували от нея, както и от всичко останало, за да я включат в общия декор. Разкрасената и фасада се осветяваше от един рефлектор, скрит в короната на голяма липа, която завършваше пейзажа в този му край. Обикновено вечер това бе място безлюдно, много закътано и мрачно, което господа гвардейците винаги държаха под око.
Гърбавия излезе от шатрата и веднага забеляза струпалата се пред гъстия храсталак в пълен състав армия на Гонзаг, която се беше прегрупирала след безредното си отстъпление. Тъкмо говореха за него. Ориол, Таран, Hoce, Навай и другите се смееха от все сърце, но Шаверни беше умислен.