Жирон и Hoce се приближиха с наведени глави. Шоази се гушеше в един ъгъл, притиснал окървавената кърпичка към бузата си. Монтобер прикриваше, доколкото му бе възможно, разкъсаното си ухо. Петима-шестима от останалите също се стараеха да потулят повече или no-малко очебийни синини. Единствен Ориол беше невредим, пустият му храбър шишко!
Спогледаха се гузно. Кампанията бе завършила неуспешно и сега всеки се питаше кой ли може да е бил страховитият им противник. Те знаеха парижките зали за фехтовка на пръсти. От тях отдавна не излизаха такива виртуози, както в края на миналия век. Вече нямаше време за това. Никой измежду сегашните майстори на рапирата не беше в състояние да обърне в бягство осем или десет души, въоръжени с шпаги, при това, както се оказа, без особени усилия. Черното домино дори не се беше препънало в дългите поли на дрехата си и едва-едва си бе направило труда да атакува два-три пъти, и то без много-много да припира. Не ще и дума, бяха имали насреща си истински майстор на шпагата! Несъмнено беше чужденец. Във фехтовъчните зали никой, та дори и самите учители, не бе достигнал подобно съвършенство.
Преди малко бяха говорили за херцог дьо Ньовер, убит в разцвета на своята младост. Споменът за него беше останал жив във всички академии по фехтовка: един нападател, бърз като мисълта, с желязна стойка и око на рис! Но той беше покойник, а всеки тук можеше да се закълне, че черното домино не беше привидение.
Наистина по времето на Ньовер е имало един човек, по-силен дори от самия херцог, един гвардейски улан на покойния крал, който се казвал Анри дьо Лагардер. Но какво значение имаше името на непобедимия дуелист! Сигурно бе едно: тази нощ щастието бе изневерило на нашите хитреци. Гърбавия ги беше победил с езика си, а черното домино — с шпагата си, тъй че сега имаха да вземат двоен реванш.
— Балетът! Балетът!
— Негово кралско височество! Ето ги и принцесите!
— Вижте, господин Ло с милорд Стеърс, посланикът на Ана Английска!
— По дяволите, я не се блъскайте! Има място за всички!
— Глупак! Нахалник! Грубиян!
И всичко останало, що съставлява законното и най-любимо развлечение на тълпата: счупени ребра, премазани крака, задушени жени!
Сред навалицата се разнасяха пронизителни писъци. Дребните жени с истинско сладострастие се потапят в тълпата. Те не виждат абсолютно нищо и страдат като мъченици, но не могат да устоят на обаянието на това изтезание.
— Господин Ло! Вижте, господин Ло се качва на подиума на регента!
— Онази, с перленосивото домино, е госпожа дьо Парабер!
— А другата, с кафеникавото домино, е херцогиня дьо Фаларис!
— Я колко се е зачервил господин Ло, трябва добре да си е похапнал!
— Колко е блед господин регентът, навярно е получил лоши вести от Испания!
— Тишина! Млъкнете! Балетът! Балетът!
Оркестърът, насядал около басейна, даде своя начален акорд, онзи прословут първи замах с лъка, за който само допреди петнайсетина-двайсет години в провинцията още се говореше.
Подиумът бе издигнат откъм страната на двореца, като задната му страна гледаше към фасадата. Пищните премени на дамите му придаваха вид на малък пъстроцветен хълм. На срещуположната страна една завеса, която служеше за фон, бавно се вдигаше, задействувана от невидим механизъм. На нея, естествено, беше изобразен пейзаж от Луизиана, девствени лесове, извисили чак до небесата върхарите на гигантските си дървета, около които подобно на змиите боа се увиваха лиани; обширни прерии, простиращи се докъдето ти очи видят, синкави планини и, разбира се, необятната златна река Мисисипи — баща на водите.
По бреговете й се редяха приветливи гледки, а навсякъде преобладаваше нежнозеленият цвят, към който художниците от XVIII век имаха особени предпочитания. Приказни горски дебри, същински земен рай, се редуваха, разкривайки тук-там пещери, застлани с мъх, в които Калипсо115 на драго сърце би чакала младия и равнодушен Телемах116. Тук обаче нямаше и помен от митологични нимфи; местният фолклор вече опипваше почвата. Под дебелите сенки се скитаха млади индианки, загърнати в обсипаните си със златисти пайети шалове, чиито главици бяха увенчани с разкошни корони от пъстроцветни пера. Млади майки с грациозни жестове привързваха люлките на своите новородени за клоните на лаврови дървета, полюшвани от лек ветрец. Воини стреляха с лъкове или хвърляха томахавки; старци пушеха лулата на мира край огъня на съвета.
В същото време заедно със завесата на фона от земята изникнаха всевъзможни декори, или надкулисна украса, както ги наричат на работен език, тъй че статуята на Мисисипи, издигаща се в средата на басейна, скоро се оказа заобиколена от възхитителен пейзаж. Отгоре надолу на подиума се разнесоха аплодисменти; ръкопляскаха от единия до другия край на градината.