Ориол бе просто полудял. Току-що беше видял да се появява на сцената госпожица Нивел, която изпълняваше главната роля в балета, ролята на дъщерята на Мисисипи.
По някаква случайност той се оказа между барон дьо Барбаншоа и господин дьо ла Юноде.
— Е, как ви се струва? — възкликна той и току ги сръга с лакът.
Бароните, и двамата дългокраки като чапли, сведоха към него презрителен поглед.
— Какъв стил, а? — продължи нисичкият дебел посредник. — Каква кройка? Какво изящество? Какъв разкош? Каква позлата? Само полата ми струва сто и трийсет пистола; крилете ми излязоха трийсет и два луидора, коланът — сто екю, а диадемата — цяла една акция! Браво, скъпа! Браво!
Бароните се спогледаха над главата му.
— Такова очарователно създание! — рече барон дьо Барбаншоа.
— А да получава парцалаците си срещу подобни гаранции! — заключи барон дьо ла Юноде.
Двамата размениха тъжен поглед над напудрената глава на нисичкия дебел посредник и в един глас добавиха:
— Накъде отиваме, господин барон? Накъде?
Гръм от аплодисменти се отзова на първото „браво“, извикано от Ориол. Нивел бе очарователна и всички бяха единодушни, че танцът, в който тя се понесе по края на басейна сред водните лилии и дивия овес, е просто възхитителен.
Бога ми, господин Ло беше наистина чудесен човек, щом бе успял да измисли страна, където танцуваха толкова добре. Тълпата току се обръщаше, за да го обсипе с усмивките си! Тълпата беше влюбена в него. Тълпата просто не беше на себе си от радост.
При все това имаше две терзаещи се души, които не вземаха никакво участие във всеобщото веселие. В продължение на десетина минути Кокардас и Паспоал благоговейно бяха следвали госпожица Сидализ и нейното розово домино, сетне розовото домино на госпожица Сидализ внезапно изчезна, сякаш се провали вдън земя. Това се случи зад басейна, пред входа на някакво подобие на шатра от щамповани хартии, наподобяващи палмови листа. Когато Кокардас и Паспоал понечиха да влязат вътре, двама гвардейци кръстосаха байонетите си току под носа им.
— Дявол го взел! Приятели… — започна Кокардас.
— Назад! — беше единственият отговор.
— Доблестни друже… — обади се на свой ред Паспоал.
— Назад!
Двамата безпомощно се спогледаха.
Този път здравата бяха загазили! Бяха оставили да изхвръкне птиченцето, поверено на грижите им. Всичко бе загубено! Кокардас подаде ръка на Паспоал.
— Че какво пък, любезни ми — произнесе той с дълбока тъга, — направихме каквото можахме.
— Просто нямаме късмет — отзова се нормандецът.
— Гръм да ме порази дано! Свършено е с нас! Да ядем и пием до насита, докато сме още живи, пък сетне — Va a Dios!117, както казват там.
Брат Паспоал тежко въздъхна.
— Ще го помоля само за едно — каза той, — да ме довърши с точен удар в гърдите. Мисля, че ще му бъде безразлично.
— Но защо в гърдите? — попита гасконецът.
В очите на Паспоал имаше сълзи, но от това той ни най-малко не се бе разхубавил. И в този върховен момент Кокардас беше принуден да си признае, че никога не е виждал по-грозен човек от своето „гълъбче“.
Но ето какво му отвърна Паспоал, притваряйки срамежливо лишените си от мигли клепачи:
— Благородни друже, искам да бъда убит с удар в гърдите, защото след като съм свикнал общо взето да се харесвам на дамите, ми е неприятно дори да си помисля, че една или повече особи от този пол, на който посветих целия си живот, биха могли да ме видят след смъртта ми с обезобразено лице.
— Ама че работа! — избъбра Кокардас. — Горкото ми гълъбче! — Но просто нямаше сили да се засмее.
Двамата започнаха да обикалят около басейна. Приличаха на сомнамбули, които вървят и нито виждат, нито чуват.
Балетът, наречен „Дъщерята на Мисисипи“, се оказа нещо наистина презабавно. От сътворението на балета изобщо до днес никой не беше виждал подобно нещо.
След като попърха сред тръстиките, водните лилии и дивия овес, дъщерята на Мисисипи, под прелестния облик на Нивел, с изящен жест призова дружките си, вероятно племеннички на Мисисипи, които тутакси доприпкаха, носейки в ръце венци от цветя. После за всеобща радост дивите дами, сред които бяха Сидализ, госпожиците Дебоа, Дюплан, ла Фльори и други подскачащи знаменитости на епохата, изпълниха няколко стъпки заедно. Това искаше да рече, че са щастливи и свободни на китните речни брегове. Изведнъж от тръстиката наизскачаха ужасяващи индианци, при това чисто голи и с рога. Не знаем каква степен на родство ги свързваше с Мисисипи, но изглеждаха доста зловещо.