С подскоци и хаотични жестове диваците се завъртяха в някакъв страховит танц и като се нахвърлиха върху девойките, се заеха да ги колят с томахавките си, за да ги сготвят. Но за да бъда по-достоверен, ще добавя, че палачи и жертви изпълниха заедно един менует, който беше извикана на бис. В момента, когато нещастните девойки a-ха да бъдат изядени, цигулките замлъкнаха, разнесе се далечен звук на фанфари и в буйния ритъм на невиждана досега жига118 на плажа се втурна група френски моряци. Продължавайки танца си, диваците заплашително размахаха юмруци, а госпожиците се разскачаха още по-усърдно, умолително протягайки ръце към небето. Между предводителя на французите и вожда на диваците се разрази двубой, който всъщност беше едно па де дьо. Последва победа на французите, представена с буре, и бягство на диваците, изобразено чрез курант119, а също и с помощта на венците, които недвусмислено символизираха установяването на цивилизацията в тези диви краища.
Но най-красив беше финалът. Всичко, което го предхождаше, не можеше изобщо да се сравнява с него. Той чисто и просто доказваше, че авторът на либретото е гений. Ето какво представляваше финалът:
Продължавайки с неугасващ плам своя танц, дъщерята на Мисисипи захвърли венеца си и взе една картонена купа. След това с танцова стъпка се изкачи по стръмната пътека, която водеше до статуята на божествения й баща. Там тя застана на върха на пръстите на единия си крак и напълни купата с речна вода. Последва пирует и дъщерята на Мисисипи поръси с вълшебната вода французите, които танцуваха под нея. О, чудо! От купата се изля не вода, а дъжд от златни монети. Презрени да са всички, които не схванаха деликатния и трогателен намек! Последва възторжен танц на речния бряг, съпроводен със събиране на златните монети. Той завърши с всеобщо веселие с участието на племенничките на Мисисипи, моряците и дори диваците, които, обзети от най-добри чувства, хвърлиха рогата си в реката.
Финалът имаше невероятен успех. Веднага щом балетната трупа се скри в тръстиката, три-четири хиляди трогнати гласа извикаха: — Да живее господин Ло!
Но това още не беше краят! Дойде ред на кантатата. И знаете ли кой я изпя? Отгатнете! Речното божество! Статуята беше сеньор Анджелини, първият тенор на операта.
Вярно, много хора са на мнение, че кантатите са отегчителни поеми, и че има предостатъчно сладкари, за да вдъхновяват смахнатите бардове120, които творят подобни безвкусици. Но не всички мислим така! Сама по себе си една безупречна кантата струва колкото цяла драма. Такова е нашето мнение и нека смело го защитим! Кантатата беше още по-находчива от балета, ако това, разбира се, изобщо бе възможно. В нея френският гений бе възвеличил господин Ло със следните слова:
Имаше също и строфичка за младия крал, както и един куплет, посветен на регента. Всички трябваше да бъдат удовлетворени.
Когато божеството завърши кантатата си, веднага беше свалено от сцената и балът продължи.
По време на представлението господин дьо Гонзаг беше длъжен да седи на подиума. Угризенията го караха да се опасява от промяна в отношението на регента към него, но Негово кралско височество го посрещна най-радушно. Очевидно още никой не го беше уведомил. Преди да се качи на подиума, Гонзаг нареди на Пейрол в никакъв случай да не изпуска от очи госпожа принцесата и да го предупреди веднага, щом някой непознат се приближи към нея. До този момент той не беше получил никаква вест от него. Значи всичко вървеше от добре по-добре.
Веднага след представлението Гонзаг се присъедини към довереника си под индианската шатра в кръга на Диана. Госпожа принцесата бе също тук, седнала по-встрани. Тя чакаше.
Гонзаг тъкмо се канеше да се отдалечи, за да не подплаши с присъствието си дивеча, който искаше да пипне в капана, когато в индианската — шатра с гръмък смях нахълта буйната дружина на нашите обесници. Те вече бяха забравили злополуките си и сега невъздържано злословеха по адрес на балета и кантатата. Шаверни имитираше ръмженето на диваците, докато Hoce с немислими рулади пееше:
— Какъв успех, какъв успех имаше тя! — задъхваше се Ориол. — Бис! Бис! Но заслугата е най-вече на костюма!
— Значи и твоя! — заключиха мъдро останалите. — Да сплетем венци на Ориол!
— На безсмъртния син на площад „Мобер“.