— Чувате ли, господине? — попита регентът.
Едва забележима тръпка пробяга по лицето на Лагардер. По челото му бяха избили ситни капчици пот, но, все така невъзмутим, той отвърна:
— Госпожа принцесата се заблуждава.
— Ох! — простена тя, почти обезумяла. — Нима е невъзможно да бъде разобличен този човек!
— Достатъчен е само един свидетел… — начена регентът.
Той прекъсна фразата си по средата, тъй като Анри, изправил се внезапно в цял ръст, бе впил предизвикателен поглед в Гонзаг, който в този момент влизаше през парадната врата. Появата му предизвика кратка сензация. Той отдалеч се поклони на принцесата и на Филип Орлеански и остана близо до вратата.
Очите му срещнаха погледа на Лагардер, който с предизвикателен тон заяви:
— Тогава нека този свидетел се появи, нека се осмели да ме обвини!
Гонзаг примига, сякаш напразно се бе опитвал да издържи погледа на обвиняемия. Всички много ясно го забелязаха, но накрая принцът все пак успя да се усмихне и те си рекоха: — От съжаление ще да е.
Междувременно в салона все така цареше пълна тишина. Изведнъж до вратата настъпи леко раздвижване. Гонзаг се приближи до прага. От тъмнината изникна жълтеникавото лице на Пейрол.
— Наша е! — прошепна той.
— А документите?
— Документите също.
Гонзаг чак се изчерви от радост.
— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Казвах ли ти аз, че онзи гърбушко е просто незаменим?
— Не ще и дума — съгласи се довереникът му. — Признавам, че го подценявах. Добра работа ни свърши, наистина!
— Сам виждате, че никой не отговаря, ваше височество — казваше в това време Лагардер. — И щом вие сте съдникът, бъдете безпристрастен. Кой стои в момента тук, пред вас? Един беден благородник, измамен както и самият вие в надеждите си. Вярвах, че мога да разчитам на едно чувство, обикновено най-чистото, най-пламенното от всички чувства; обещах с дързостта на човек, който се надява да бъде възнаграден… — Той направи кратка пауза, после с усилие продължи: — Да, защото смятах, че имам право на награда. — Тук Лагардер неволно сведе очи и гласът му сякаш заседна в гърлото.
— Що за човек е този? — обърна се старият Вилроа към Воайе д’Аржансон.
— Този човек е или благородна душа, или подлец сред подлеците! — отвърна вицеканцлерът.
С върховно усилие на волята Лагардер си наложи да продължи:
— Съдбата се подигра с мен, ваше височество, и в това се състои цялото ми престъпление. Уверен бях, че притежавам нещо, то обаче ми се изплъзна. Сега сам себе си наказвам, връщам се в изгнание.
— Много удобно, няма що! — подхвърли Навай.
Машо шепнеше нещо на ухото на регента.
— Ваше височество, на колене ви моля… — намеси се принцесата.
— Недейте, госпожо! — възпря я Филип Орлеански и с властен жест призова към тишина.
В салона тутакси се смълчаха.
— Господине — обърна се той към Лагардер, — вие сте благородник, или поне така твърдите. Това, което сте извършил, е недостойно за благородник. Вашето наказание ще бъде собственият ви позор! Шпагата ви, господине!
Лагардер изтри плувналото си в пот чело. В момента, когато сваляше портупея си, по бузата му се търкулна една сълза.
— Дявол да го вземе! — промърмори Шаверни, потръпвайки възбудено без сам да знае защо. — Бих предпочел да го убият!
В момента, когато Лагардер предаваше шпагата си на маркиз дьо Бониве, Шаверни извърна глава.
— Отдавна отмина времето, когато чупеха шпорите на рицарите, уличени във вероломство — продължи регентът, — но благородството е живо, слава богу, и лишаването от звание продължава да бъде най-суровото наказание за един войник. Господине, вие нямате повече право да носите шпага. Отдръпнете се, господа, и му сторете път! Този човек вече не е достоен да диша един и същ въздух с нас.
В първия миг човек би казал, че Лагардер щеше да разтърси колените на залата и, подобно на Самсон122, да погребе филистимляните под развалините й. Върху мъжественото му лице се изписа такъв ужасяващ гняв, че заобикалящите го се отдръпнаха повече от страх, отколкото за да се подчинят на заповедта на регента. Много скоро обаче гневът му се смени с безпокойство, а безпокойството отстъпи място на същото онова ледено равнодушие, което проявяваше от самото начало на съдебното заседание.
— Ваше кралско височество — каза той с поклон, — приемам решението ви и не възнамерявам да го обжалвам.
Уединено кътче накрай света и любовта на Орор, такива видения го спохождаха в този миг. Та не си ли заслужаваше да изстрада всичко заради това? Той се насочи към вратата сред всеобщо мълчание. Регентът тихо прошепна на принцесата: