Виж, акробати човек може да срещне навсякъде. Този малък разбойник Лагардер правеше с тялото си каквото му скимне: ставаше ту голям, ту малък до неузнаваемост, краката му се превръщаха в ръце, а ръцете — в крака. Бога ми, сякаш още го виждам да имитира стария клисар на „Сен Жермен л’Оксероа“, който имаше гърбица и отпред, и отзад!
Няма да си кривя душата, това русокосо мъжле с розови бузи ми се понрави. Та отървах го аз от лапите на враговете му и попитах: „Вагабонтино, искаш ли да дойдеш с мен?“, а той ми отвърна: „Не, защото се грижа за мама Бернар.“ Мама Бернар беше окаяна просякиня, която живееше в една дупка на порутения пиньон. Всяка вечер малкият Лагардер й носеше припечеленото от своите гмуркания и презкамбичвания. Тогава му описвах най-подробно прелестите на една фехтовална зала. Красивите му очи пламнаха, но той с тежка въздишка ми отвърна: „Ще дойда при вас, когато мама Бернар оздравее.“ И си отиде. Бога ми, не се и сетих повече за него.
Три години по-късно двамата с Паспоал видяхме на прага на нашата зала някакъв едър, срамежлив и ужасно смутен херувим. „Аз съм малкият Лагардер — рече той. — Мама Бернар умря.“ В залата имаше няколко благородници, които решиха да се позабавляват с него. Херувимът се изчерви, сведе очи, кипна и ги натръшка на пода. Истински парижанин! Строен, гъвкав и грациозен като жена, но як като стомана.
След шест месеца той се скара с един от моите помощници, който ехидно му напомнил за неговите таланти на гмуркач и акробат. За бога, да бяхте видели само как изглеждаше помощникът ми след това!
Една година по-късно, той си играеше с мен така, както аз бих си играл с някой от господа кралските доброволци… без, разбира се, да искам да ги обидя с това.
Тогава стана войник. Скоро след това уби капитана си и дезертира. После се записа доброволец в „Блудните синове на Сен Люк“ за похода в Германия, но взе че отмъкна любовницата на Сен Люк и пак дезертира. Господин дьо Вилар23 му заповяда да се промъкне във Фрайбург им Брайзгау, а той се измъкна оттам без заповед и съвсем сам довлече четирима вражески войници, навързани един за друг като овни. Вилар го произведе корнет, но той уби полковника си и беше разжалван. О, небеса, какво дете!
Но господин дьо Вилар го обичаше. Пък и можеше ли човек да не го обича? Господин дьо Вилар му заповяда да съобщи на краля новината за поражението на Баденския херцог24. Анжуйският херцог25 го видя и го пожела за свой паж. Направиха го паж, но за беля, придворните дами на престолонаследника започнаха от сутрин до вечер да се бият помежду си от любов по него. Уволниха го.
Най-сетне щастието му се усмихна: стана гвардейски улан. Бога ми, не знам дали е напуснал кралския двор заради жена или заради мъж, но ако това е жена — толкоз по-добре за нея, ако ли пък е мъж — бог да го прости!
Кокардас млъкна и пресуши наведнъж голяма чаша вино. Напълно я беше заслужил. Паспоал му стисна ръка, за да изрази възхищението си.
Слънцето залязваше зад горските върхари. Кариг и хората му вече се стягаха за път и тъкмо се канеха да изпият по една последна чаша за добрата среща, когато Салдан забеляза едно дете, което се промъкваше към крепостния ров и очевидно се стараеше да не го забележат. Беше тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак с объркан и уплашен вид. Носеше ливрея на паж, но без хералдически цветове и на кръста си беше препасал куриерски колан.
23
Клод Луи Хектор, херцог дьо Вилар (1653–1734) — маршал на Франция, прославил се във войната за испанското наследство (1701–1714). — Б. пр.
24
Максимилиан II Емануел (1662–1726) — Електор на Бавария, сражавал се на страната на Луи XIV във войната за испанското наследство. — Б пр.