— Навярно силно мразиш, друже! — промълви Гонзаг.
— Хе-хе! Така е, ваше височество. Тук и там чух някои щастливци да жалят за детските си години, докато аз, още невръстен, вече таех гнева в сърцето си. И знаете ли кое ме караше да завиждам? Радостта на другите. Другите бяха хубави, другите си имаха бащи и майки. Но изпитваха ли те, другите, поне жалост към самотния и окаяния? Не! Толкоз по-добре! Онова, което извая душата ми, което я ожесточи и закали, бяха подигравките и презрението. Това понякога убива, но аз останах жив. Хорската лошотия ми разкри моята сила. Дали след като станах силен съм бил лош? Любезни господа, онези, които бяха мои врагове, днес вече не са в състояние да го потвърдят.
Имаше нещо толкова странно и неочаквано в думите му, че всички онемяха. Хванати натясно, нашите хитреци бяха изгубили подигравателната си усмивка. Изумен, Гонзаг внимателно слушаше. Подобно въздействие би предизвикала и заплахата на някакъв невидим неприятел.
— Веднага щом осъзнах силата си, ме обзе едно-единствепо желание: да стана богат — продължи Гърбавия. — В продължение па десетина, че и повече години, аз се трудих, сподирян от смехове и дюдюкания. Първото дение125 се печели трудно, второто — по-лесно, докато третото идва съвсем само. За едно туренско су са нужни дванайсет дение, а за една ливра — двайсет. Кървава пот се ля от мен, докато спечеля първия си златен луидор. Него аз запазих. И винаги, когато съм много уморен или обезсърчен, аз го поглеждам и видът му съживява егоизма ми, а егоизмът е силата на човека. Трупаха су по су, ливра по ливра. Не си дояждах, но за сметка на това пиех до насита, тъй като чешмяната вода е безплатна. Ходех в дрипи, спях на земята, но богатството ми се увеличаваше. Аз трупах ли, трупах!
— Скъперник си значи? — прекъсна го Гонзаг припряно, сякаш изпитваше удоволствие или имаше интерес да открие слабата страна у това удивително създание.
Гърбавия само сви рамене.
— Дай боже да е тъй, ваше височество! — отвърна той. — Защо бог наистина не ме направи скъперник! Де да можех да обичам презрените екю тъй, както любовник обича любовницата си, защото и това е страст! Тогава бих посветил живота си на една-едничка цел: да я удовлетворя. Та какво е щастието, ако не някаква цел в живота, някакъв предлог, за да се заставиш да живееш? Не всеки обаче става скъперник. Дълго време се надявах, че ще стана, но не можах. Не, не съм скъперник. — Гърбавия тежко въздъхна и като скръсти ръце на гърдите си, продължи: — Един ден, един-единствен ден изпитах радост. Току-що бях преброил богатството си и цял ден се бях питал какво ли ще сторя с него. Имах двойно, тройно повече от онова, на което се надявах и току повтарях в опиянението си: „Аз съм богат! Аз съм богат! Ще си купя щастие!“ Тогава се озърнах наоколо: никой! Взех едно огледало. Бръчки и бели коси! Вече?! Вече?! Та нали довчера още ме биеха като дете! „Огледалото лъже!“ — рекох си аз и го счупих. „Добре стори! — извика ми нечий глас. — Така им се пада на безсрамниците, които си позволяват да говорят толкова прямо! Златото е красиво! — рече ми същият глас. — Златото е младо! Сей злато, гръбльо! Сей злато, старче, за да пожънеш младост и красота!“ Кой ми говореше така, ваше височество? Разбрах, че полудявам. Излязох. Тръгнах напосоки из улиците, дирейки да срещна поне един ласкав поглед, поне едно усмихнато лице. „Гръбльо! Гръбльо!“ — казваха мъжете, на които подавах ръка. „Гръбльо! Гръбльо!“ — повтаряха жените, към които се устремяваше клетата ми непорочна душа. „Гръбльо! Гръбльо! Гръбльо!“ И се смееха. Оказва се, че онези, дето твърдят, че на света царува златото, лъжат!