— Тъй си е — промърмори Кокардас, — нямат вид на пощурели от радост!
— Да не би да се страхувате? — попита Гонзаг. Благородниците трепнаха.
— Пазете се, ваше височество! — каза Навай.
— Но ако не се страхувате — продължи принцът, — значи ли това, че отказвате да ме подкрепите? — И тъй като никой не наруши мълчанието, той повиши тон: — Сами вие се пазете, господа приятели мои! Спомнете си какво ви казах вчера в парадната зала на моя дворец: „Искам пасивно подчинение! Главата съм аз, а ръцете — вие.“ Между нас има сключен договор.
— Никой не е и помислял да нарушава договора — обади се Таран, — но…
— Никакви „но“! Да не чувам повече такова нещо! Помнете добре какво ви казах и чуйте добре какво ще ви кажа сега! Довчера вие все още можехте да се откъснете от мен, но днес е вече късно, днес вие знаете моята тайна. Днес всеки, който не е с мен, е против мен. Ако тази нощ на проверката някой отсъствува…
— Никой няма да отсъствува — обади се Навай.
— Толкоз по-добре! Ние сме съвсем близо до целта. Мислите си, че съм уязвен, но грешите. От снощи аз отидох далеч напред, докато вашият дял се удвои и вие, без да го знаете, сте вече богати като перове и херцози. Искам победата ми да бъде пълна, на всяка цена…
— Ще бъде, ваше височество! — извика Монтобер, една от прокълнатите души.
Обещанието, съдържащо се в последните думи на Гонзаг, вдъхна бодрост на нерешителните.
— Искам тя да бъде весела! — добави той.
— И ще бъде, дявол го взел! Ще бъде!
— Поне аз вече съм доста веселичък — обади се Ориол, когото страхът сковаваше до мозъка на костите. — Здравата ще се посмеем!
— Ще се посмеем! Ще се посмеем от сърце! — повториха останалите, окуражавайки се взаимно.
В този момент Пейрол доведе Шаверни.
— Нито дума за случилото се, господа! — предупреди Гонзаг.
— Шаверни! Шаверни! — развикаха се всички, насилвайки се да изглеждат непринудено весели. — Хайде де, откога те чакаме!
При това име Гърбавия, който от дълго време седеше неподвижно свит в дъното на колибката си, сякаш се пробуди и главата му веднага се появи на малкото кръгло отверствие. Кокардас и Паспоал го зърнаха едновременно.
— Внимание! — рече гасконецът, — Ха сега де!
— Че нали си вършим работата — успокои го нормандецът.
— Ето ме! — приближавайки се, извика Шаверни.
— Откъде идваш? — полюбопитствува Навай.
— Съвсем наблизо бях, зад църквата. Ах, братовчеде, нима са ви нужни две одалиски едновременно?
Гонзаг пребледня. Лицето на Гърбавия в кръглото отверстие радостно грейна, после изчезна. Миг след това той вече стоеше зад вратичката, притиснал ръце към гърдите си, сякаш искаше да укроти лудо тупкащото си сърце. Тази една-единствена дума го бе поразила като ярък лъч.
— Лудетина! Непоправим немирник! — провикна се почти весело Гонзаг.
Бледността му бе отстъпила място на усмивката.
— Боже мой! — продължи Шаверни. — Не съм се провинил кой знае колко. Чисто и просто прескочих оградата, за да се поразходя из градината на Армид. Армидите обаче се оказаха две и нито една си нямаше Рьоно134.
Удивително бе, че принцът така спокойно приема една толкова дръзка шега.
— Е, и харесаха ли ти? — попита той през смях.
— Луд съм и по двете! Но какво има, братовчеде? — сепна се Шаверни. — Защо ме повикахте?
— Защото тази вечер си на венчавка — отвърна Гонзаг.
— И таз добра! Наистина ли? — възкликна Шаверни. — Нима хората все още се женят? Кого ще венчаваме?
— Една зестра от петдесет хиляди екю.
— В брой?
— Да, в брой.
— Прелестна годеница, не ще и дума! Но за кого? — попита отново Шаверни, докато оглеждаше заобикалящите го.
— Познай — отвърна Гонзаг, като продължаваше да се смее.
— Като гледам доста имат вид на младоженци — рече Шаверни. — Не, не мога да отгатна, прекалено много са. Ах, всъщност… да не би да съм аз?
— Позна! — извика Гонзаг. Всички избухнаха в смях.
Гърбавия тихичко отвори вратата на колибката си и застана на прага. Той се бе променил до неузнаваемост. Вече нямаше и помен от угриженото лице, от дълбокия трескав поглед; това бе Езоп II, наречен още Йон, ненадминатият присмехулник.
— А зестрата? — попита Шаверни.
— Ето я. Готова е — отвърна Гонзаг и измъкна от пазвата си внушителна пачка акции.
За миг Шаверни се поколеба. Другите със смях го поздравяваха. Гърбавия бавно се приближи и подложи гърбицата си на Гонзаг, след като предварително му подаде натопеното в мастило перо и писалищната дъсчица.
— Приемаш ли? — попита Гонзаг преди да подпише.
— Да си кажа правата, приемам! — отвърна малкият маркиз. — В крайна сметка, човек все някога трябва да се задоми.