Някъде към четирийсетте, останал вдовец след смъртта на първата си жена, която не го дарила с деца, господин маркизът се влюбил в дъщерята на граф де Сото Махор, губернаторът на Памплона3. По онова време Инес де Сото Махор била седемнайсетгодишна, истинска дъщеря на Мадрид, с огнени очи и сърце, по-пламенно от очите. За маркиза се говорело, че не бил ощастливил кой знае колко първата си съпруга и непрекъснато я държал затворена в стария замък Кайлюс, където тя се поминала на двайсет и пет години. Инес заявила на баща си, че никога няма да се омъжи за този човек. Но какво по-лесно от това наистина да прекършиш волята на една млада девойка в онази Испания на драми и комедии! Според авторите на водевили, съдиите, гувернантките, лукавите лакеи и Светата инквизиция били създадени единствено с тази цел.
И ето, че една прекрасна вечер, скрита зад жалузите на прозореца си, печалната Инес за сетен път трябвало да изслуша серенадата на най-младия син на корехидора4, който чудесно свирел на китара. На следния ден тя заминала за Франция заедно с господин маркиза, който не само че взел Инес без зестра, но и наброил на господин де COTO Махор не знам си колко хиляди пистола5.
Испанецът, по-благороден и от крал и още по-алчен, отколкото благороден, не могъл да устои на подобна вежливост. Когато господин маркизът довел в замъка Кайлюс своята прелестна, забулена с дълъг воал мадридчанка, сред младите благородници от Луронската долина настъпила всеобща възбуда. По онова време още ги нямало туристите, тези странствуващи прелъстители, които разбиват провинциалните сърца навсякъде, където увеселителните влакове облагодетелствуват пътуването с намаление, но нескончаемата война с Испания поддържала край границата многобройни въоръжени отреди, така че на господин маркизът не му оставало нищо друго, освен здравата да се държи.
Той смело приел предизвикателството. Онзи, който би се опитал да завладее прекрасната Инес трябвало по-напред да се снабди с обсадни оръдия, тъй като тук не ставало въпрос само за сърцето, но и за крепостните стени, които го защищавали. Любовните писма били безпомощни, нежните погледи губели своята страст и плам, безсилна била дори китарата. Красивата Инес била недостъпна. Нито един ухажьор, бил той ловец на мечки, селски първенец или старейшина не могъл да се похвали, че е зърнал поне крайчеца на окото й.
Ето, това означавало да се държиш наистина здраво. След три-четири години клетата Инес най-сетне прекрачила прага на ужасния замък, но само за да се премести в гробището. Поминала се от самота и скука, оставяйки след себе си една дъщеря.
Ненавистта на победените ухажьори дарила маркиза с прякора „Резето“. От Тарб до Памплона и от Аржелес до Сен Годен не ще срещнете нито един мъж, жена или дете, който да нарече господин маркиза другояче, освен Кайлюс Резето.
След смъртта на втората си жена, той направи нов опит да се ожени, тъй като притежаваше онази чудесна черта на Синята брада — никога да не се обезсърчава, но губернаторът на Памплона нямаше повече дъщери, а и славата на господин дьо Кайлюс дотолкова се беше утвърдила, че и най-безстрашните измежду госпожиците за омъжване устояха на домогванията му.
Така си и остана вдовец, очаквайки с нетърпение деня, в който дъщеря му ще стане на подходяща възраст, за да бъде сложена зад резето. Благородниците от околността никак не го обичаха и въпреки голямото си богатство, той често оставаше без компания. Скуката го прогони от кулите му. Свикна всяка година да ходи в Париж, където младоците от кралския двор вземаха от него пари в заем и му се подиграваха.
По време на отсъствията му, Орор оставаше под надзора на две-три гувернантки и на един стар кастелан6.
Орор беше наследила красотата на майка си. Във вените и течеше испанска кръв. Когато навърши шестнайсет години, жителите на Тарид започнаха често да чуват през тъмните нощи воя на кучетата на Кайлюс.
Горе-долу по това време Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, един от най-знатните благородници във френския кралски двор, се настани в замъка си Бюш в Жюрансон. Макар и едва двайсетгодишен, той твърде рано беше прахосал живота си и сега бавно линееше. Планинският въздух обаче му подействува благотворно и след няколко седмици отдих, го видяха да препуска начело на ловните си дружини чак до Луронската долина.
Първата нощ, когато кучетата на Кайлюс завиха, младият херцог дьо Ньовер, капнал от умора, беше подирил подслон при един дървар в Анския лес.