Откъм вратата се разнесе шум.
— Какво чу? — подкани я доня Крус нетърпеливо.
Орор не отговори. На прага се бе появила охтичавата и престорено любезна физиономия на Пейрол.
— Хайде, госпожици! — рече той. — Чакат ви.
Орор веднага се изправи.
— Готова съм да ви последвам — каза тя.
В момента, когато се изкачваха по стълбището, доня Крус се приближи до нея и тихичко настоя:
— Довърши! Какво искаше да ми кажеш за цветята?
Орор лекичко й стисна ръка и със спокойна усмивка отвърна:
— Имаш право, цветята са наистина чудесни! Господин дьо Гонзаг е галантен като всеки знатен велможа. Откажа ли, не само че ще бъда свободна, но ще получа и букет чудесни цветя.
Доня Крус втренчено я погледна. Тя отлично разбираше, че зад тези думи се крие някаква ужасна тайна, но каква — не можеше да се досети.
— Браво, гръбльо! Ще те провъзгласим за цар на смукачите!
— Дръж се, Шаверни! Не отстъпвай! Не се предавай!
— Не е честно, Шаверни разля половин чаша върху жабото си! В този момент донесоха големите чаши, поискани от Гърбавия.
Гръмна продължителен ликуващ вик. Това бяха две wiederkornmen147 от Бохемия, в които през лятото държаха разхладителни напитки. Всяка от тях побираше по цяла пинта148. Гърбавия веднага изля в своята една бутилка шампанско. Шаверни понечи да го последва, но ръката му трепереше.
— Да не искаш да загубя и петте си „внучки“, маркизе! — извика Нивел.
— Какъв чудесен рецитатор на „Той нек’ погине“149 би излязъл от нашата Нивел! — възхити се Навай.
— По дяволите! — изруга дъщерята на Мисисипи. — И така едва свързваме двата края!
Зрителите бяха сключили немалко облози и сега почти всеки, било повече или по-малко, споделяше мнението на Нивел. Фльори, която не участвуваше в облозите, направи рискованото предложение да турят край на състезанието, но то бе посрещнато с всеобщ вик на негодувание.
— Та ние едва сега започваме! — извика Гърбавия през смях. — Помогнете на господин маркиза да напълни чашата си.
Шаверни беше заобиколен от Шоази, Носе, Жирон и Ориол, които услужливо напълниха неговата wiederkommen до ръба.
— Ама че работа! — въздъхна Кокардас-младши. — Бива ли тъй да зяносват хубавото вино!
Колкото до Паспоал, безцветните му очички все така възхитено опипваха ту Нивел, ту Фльори, ту Дебоа, докато той мълвеше пламенни слова, но само с устни. Не ще и съмнение, че този изискан до съвършенство похват имаше за едничка цел да възбужда силно любопитството на дамите.
— За ваше здраве, господа! — извика Гърбавия, вдигайки високо огромната си чаша.
— За ваше здраве! — смутолеви Шаверни.
Жирон и Носе придържаха треперещата му ръка. Раздавайки поклони наляво и надясно, Гърбавия заяви:
— Тази чаша трябва да се изпие на един дъх!
И като надигна своята wiederkommen, той без да бърза я изпразни до дъно. Разнесоха се възторжени аплодисменти.
Подкрепян от своите привърженици, Шаверни също изпразни чашата си, но всеки можеше да се досети, че вече бе на края на силите си.
— Още по една! — предложи Гърбавия и протегна чашата си, все тъй бодър и весел.
— Ако ще и още десет! — хлъцна Шаверни, залитайки.
— Дръж се, маркизе! — развикаха се залагащите. — Не гледай полилея!
Маркизът идиотски се изхили.
— Я мирувайте! — избъбри той. — По-добре спрете тази люлка и попречете на масата да се върти!
Нивел начаса взе смело решение. Тя беше храбро момиче.
— Съкровище — обърна се тя към Гърбавия, — аз просто се пошегувах. По-скоро бих се оставила да ме удушат, отколкото да залагам срещу теб!
И като срази Шаверни с презрителен поглед, дъщерята на Мисисипи пъхна портфейла си в джоба и с достойнство се отдалечи.
— Хайде, хайде! — провикна се Гърбавия. — Дайте вино! Жаден съм!
— Дайте вино! — повтори малкият маркиз. — Бих изпил дори морето! Но спрете тази люлка, дявол да го вземе!
След миг чашите им отново бяха пълни. Гърбавия със сигурна ръка грабна своята и извика:
— За здравето на дамите!
— За здравето на дамите! — прошепна Паспоал на ухото на Нивел.
Шаверни направи последно отчаяно усилие да вдигне своята wiederkommen, но за най-голямо възмущение на Кокардас, пълната чаша се плъзна от ръцете му.
— По дяволите! — изръмжа гасконецът. — В затвора би трябвало да тикнат онези, дето така прахосват виното!
— Хайде пак! — не се предаваха привържениците на Шаверни.
Гърбавия услужливо му предложи чашата си, която тутакси бе напълнена. Но клепачите на Шаверни затрепкаха досущ като крилцата на онези пеперудки-мъченици, които децата приковават с карфици към тапицерията. Това бе краят.