— Нищичко ли не успяхте да разберете? — срамежливо подпита Кокардас.
— Видях навреме лъжливия удар, мътните го взели — извика Лагардер, — но не успях да парирам! Този човек е бърз като светкавица!
— И как завърши всичко?
— Та имало ли е случай патрулите да оставят хората на мира? Нощният патрул и този път довтаса. Господин херцогът и аз се разделихме като добри приятели с обещание за реванш.
— Гръм да ме убие дано! — извика Кокардас. — Но с този удар той винаги ще ви държи в ръцете си.
— Хайде де! — изсмя се Лагардер.
— Нима разкрихте тайната му?
— Има си хас! Най-подробно изучих удара на спокойствие в кабинета си.
— Е, и?
— Същинска залъгалка.
Дуелистите си отдъхнаха. Кокардас се изправи.
— Господин кавалер — рече той, — ако все още пазите някакъв спомен от недостойните уроци, които с такова удоволствие ви давах, сега няма да отхвърлите молбата ми. Така де.
Лагардер инстинктивно бръкна в джоба си, но Паспоал го възпря и с достойнство възрази:
— Метр Кокардас не ви моли за това.
— Кажи тогава — каза Лагардер. — Разбира се, че помня уроците ти. Какво искаш?
— Искам да ми покажете удара на Ньовер — отвърна Кокардас. Лагардер веднага стана.
— И имаш пълно право, мой стари Кокардас — рече той. — Все пак с това си вадиш хляба.
Двамата застанаха „ан гард“28. Дуелистите веднага образуваха кръг около тях и целите се превърнаха в зрение.
— Дявол да те вземе, колко си се отпуснал! — възкликна Лагардер, кръстосвайки шпага с учителя по фехтовка. — Хайде, съедини в трета, сега прав удар със задържане! Парирай! Прав удар, възстанови докрай… сега първа защита и ответ! Сега мини върху шпагата и — право в очите! — И той потвърди думите си на дело.
— Небеса! — изрева Кокардас, отскачайки встрани. — Това е то да видиш звезди по пладне! А защитата? — попита той и отново зае гард. — А защитата?
— Просто като две и две — четири! — отвърна Лагардер. — Готов ли си? Съедини в трета! Възстанови в полустъпка… сега два пъти първа! Парирай! Задръж с ръба на клинока, това е всичко! — И той пъхна шпагата си в ножницата.
Брат Паспоал се разсипа в горещи благодарности.
— Вие там, разбрахте ли? — обърна се Кокардас към другите и избърса потта от челото си. — Пустото му Парижанче! Ама че дете!
Учителите по фехтовка закимаха с глава в знак на съгласие. Кокардас седна на мястото си и каза:
— Това може да ни послужи.
— И то много скоро — отвърна Лагардер и си наля вино. Всички погледи се обърнаха към него. Той пресуши чашата си на малки глътки, после бавно разгъна писмото, което пажът му беше връчил.
— Нали ви казах — подхвана той, — че господин дьо Ньовер ми беше обещал реванш?
— Да, но…
— Трябваше на всяка цена да си разчистя сметките с него преди да замина в изгнание, и тъй като разбрах, че господин дьо Ньовер е в замъка си в Беарн, взех че му писах. Това писмо е неговият отговор.
Сред дуелистите се разнесе удивено шушукане.
— Той е все тъй очарователен! — продължи Лагардер. — Ах, наистина очарователен! Мисля, че след като се навоювам до насита с този съвършен благородник, бих го обикнал като роден брат. Той приема всички мои предложения: часът, мястото на срещата…
— В колко часа? — обезпокоен го прекъсна Кокардас.
— След залез слънце.
— Тази вечер ли?
— Да.
— И къде?
— В крепостния ров на замъка Кайлюс.
Настъпи тишина. Паспоал бе сложил пръст на устните си. Дуелистите се стараеха да запазят спокойствие.
— Защо е избрал точно това място? — отново попита Кокардас.
— Виж, това вече е друга история! — през смях отвърна Лагардер. — Става дума за втората ми прищявка! Откакто ми се падна честта да командувам тези храбри доброволци, за да се поразтуша преди заминаването ми, неведнъж ми е минавало през ум, че старият маркиз дьо Кайлюс е най-изпеченият тъмничар в света! Човек трябва наистина да притежава някакъв талант, за да си заслужи такова прелестно име като Кайлюс Резето! Миналия месец присъствувах на празниците в Тарб и зърнах дъщеря му Орор. Бога ми, та тя е божествено красива! Наумил съм си след като си побъбря с господин дьо Ньовер, да отида поне малко да утеша тази прелестна затворничка.
— А имате ли ключ от затвора, капитане? — попита Кариг и посочи замъка.
— Превземал съм с пристъп немалко крепости! — отвърна Парижанчето. — Не знам дали ще вляза през вратата, през прозореца, или през комина, но ще вляза.
Слънцето вече отдавна се беше скрило зад високите върхари на Анския лес. Настъпваше нощ. В долните прозорци на замъка замъждукаха две-три светлинки. Някаква тъмна фигура бързо се шмугна в сянката на крепостния ров. Беше малкият паж Беришон, който несъмнено бе изпълнил поръчението си. Той хукна колкото му крака държат по пътеката към гората, отправяйки отдалеч гореща благодарност към своя спасител Лагардер.