— Госпожо — каза той, — преди малко рискувах живота си, за да защитя вашата дъщеря.
— Моята дъщеря! — повтори принцесата и гласът й трепна.
— Той лъже! — обади се Гонзаг.
Лагардер дори не обърна внимание на оскърблението.
— Поисках двайсет и четири часа, за да ви върна госпожица дьо Ньовер — бавно произнесе той, извисил гордо чело над ласкатели и войници. — Двайсет и четвъртият час удари. Ето госпожица дьо Ньовер!
Ледените ръце на майката и дъщерята се докоснаха. Принцесата разтвори обятия и Орор с ридания се хвърли на гърдите й. В очите на Лагардер блеснаха сълзи.
— Закриляйте я, госпожо — промълви той, полагайки усилия да потисне мъчителното си безпокойство. — Обичайте я, тя има вече единствено вас!
Орор се отскубна от прегръдките на майка си и се спусна към него, но Лагардер нежно я отблъсна.
— Сбогом, Орор — прошепна той. — Нашият годеж бе краткотраен. Запазете този договор, който ви прави моя съпруга пред хората така, както от снощи станахте моя съпруга пред бога. Госпожа принцесата ще ви прости този неподходящ брак с един мъртвец.
Той за сетен път целуна ръка на младата девойка, дълбоко се поклони на принцесата и отправяйки се към вратата, каза:
— Отведете ме пред моите съдници!
ЧАСТ ШЕСТА
ПОКАЗАНИЯТА НА МЪРТВИЯ
I. Спалнята на регента
Беше осем часът сутринта. Маркиз дьо Косе, херцог дьо Брисак, поетът Ла Фабр и три дами, между които на стария Льо Бреан — портиер на „Кур-о-Ри“, му се стори, че разпознава херцогиня дьо Бери, напуснаха Пале Роаял през малката врата, за която вече неведнъж стана дума. Регентът се намираше в спалнята си заедно с абат Дюбоа и в присъствието на бъдещия кардинал, се готвеше да си ляга.
В Пале Роаял, както и у принц дьо Гонзаг, също бяха вечеряли късно, такава беше модата. Но вечерята в Пале Роаял беше завършила значително по-весело.
В наши дни немалко многозаслужили и много сериозни автори се опитват по най-различни поводи да реабилитират паметта на достойния абат Дюбоа и то най-вече, защото, както твърдят те, папата го бил направил кардинал. Но папата не винаги прави кардинали онези, които иска. На второ място, защото сладкодумният и добродетелен Масийон153 му бил приятел. Този довод би бил много убедителен, ако не беше доказано, че добродетелните хора не могат да изпитват слабост към негодниците. Но историята отдавна се забавлява с опити да докаже противното. Освен това, ако абат Дюбоа беше наистина светец, то бог е длъжен да му отреди най-прелестното кътче в рая си, тъй като надали друг човек е бил терзан от такова множество най-разнородни клевети.
Пийнеше ли, на регентът винаги му се приспиваше. И тази сутрин той спеше прав, докато камериерът му го тъкмеше за сън, а абат Дюбоа, полупиян — или поне така изглеждаше, тъй като човек не трябва никога и в нищо да се зарича — му възпяваше превъзходството на английските нрави. Принцът много обичаше англичаните, но този път слушаше с половин ухо и току подканваше камериера си да побърза.
— Върви да си лягаш, приятелю Дюбоа — каза той на бъдещия прелат, — и стига си ми проглушавал ушите.
— Ще си легна подир малко — отвърна абатът, — но известна ли ви е разликата между вашата Мисисипи и техния Ганг? Между вашите ескадрили и техните флоти? Между колибите на вашата Луизиана и палатите на тяхната Бенгалия? Знаете ли, че вашата Индия е просто фикция, докато те наистина притежават баснословното царство на „Хиляда и една нощ“, страна на неизчерпаеми богатства, земя на неземни аромати, море, чието дъно е застлано с перли, планини, чиито недра крият диаманти?
— Дюбоа, достопочтени ми изповеднико, ти си пиян. Върви да спиш.
— А да не би ваше кралско височество да е трезвен? — разсмя се абатът. — Само думичка още: опознайте Англия и заздравете връзките си с нея.
— По дяволите! — извика принцът. — Ти и без това направи повече от необходимото, за да заслужиш издръжката, чиито недобори лорд Стеърс най-редовно ти изплаща. Върви да спиш, абате.
Дюбоа си взе шапката и мърморейки под носа си, се отправи към вратата. Тъкмо се канеше да излезе, когато тя се отвори и един прислужник възвести появата на господин Машо.
— Ще приема лейтенанта по обед — сопна се ядно регентът. — Тези хора си играят със здравето ми. Те ще ме погубят!
— Господин Машо носи важни вести… — настоя прислужникът.