Шаверни също сънуваше, но сънищата му значително се различаваха от мечтите на Паспоал. Легнал по корем върху сламата, с дрехи в пълен безпорядък и разчорлена коса, малкият маркиз се въртеше като пощръклял и мърмореше:
— Още по чашка, гърбушко, но без измами! Ти само се преструваш, че пиеш, негоднико! Ето, разливаш виното по жабото си! По дяволите, малко ли му беше на Ориол една бузеста и глупава глава? За какво са му притрябвали две, три, пет, не седем глави, досущ като на Лернейската хидра160?! Хайде, гръбльо, кажи им да донесат две пълни бурета! Ти ще изпиеш едното, а аз другото, сюнгер проклети! Дявол да го вземе, махнете тази жена, дето е седнала на гърдите ми, ужасно е тежка! Това жена ми ли е? Вярно, май бях женен… — Внезапно той недоволно се смръщи. — Познах я, това е доня Крус! Скрийте ме, не искам доня Крус да ме види в това състояние! Вземете си обратно петдесетте хиляди екю, искам да се оженя за доня Крус.
И той продължаваше да се мята. Кошмарът ту го пипваше за гърлото, ту го караше да се залива в идиотския и блажен смях на пиянството. Маркизът изобщо не чуваше лекия шум, който се разнасяше над главата му, пък и как да го чуе — за да се събуди му трябваше топ. При все това шумът непрестанно се усилваше. Таванът беше тънък. След няколко минути се откъртиха и първите парчета зидария. Шаверни ги усети в съня си и два-три пъти се плесна по лицето, сякаш гонеше нахална муха.
— Тия мухи съвсем пощръкляха! — бъбреше той.
Едно по-голямо парче мазилка падна точно върху бузата му.
— Мътните да те вземат, гръбльо проклети! — изръмжа маркизът. — Откъде-накъде си позволяваш да ме замеряш с трохи? Нямам нищо против да пия с тебе, но без фамилиарности!
На тавана, току над лицето му, зейна черна дупка и парчето мазилка, което падна от нея, го удари по челото.
— Да не искаш да се замеряме с камъни, досущ като сополанковци? — гневно кресна той. — Ей, Навай, хвани Гърбавия за краката! Ще го изкъпем в локвата…
Дупката на тавана се разширяваше. Изведнъж, сякаш от небето, се разнесе глас:
— Който и да сте, отговорете на един събрат по нещастие! И вие ли сте в карцер? Отвън никой ли не идва да ви вижда?
Шаверни продължаваше да спи, но сънят му вече не беше толкова дълбок. Още половин дузина парчета мазилка по лицето му и щеше да се събуди. Въпреки това той дочу гласа в съня си и отговори, без сам да знае па кого, или на какво:
— По дяволите, това не е момиче, с което можеш да си играеш току така! Тя няма нищо общо с онази комедия в двореца на Гонзаг, а в павилиона си оня кучи син, братовчед ми, я накара да повярва, че е в компанията на знатни дами. — За миг той замълча, после със сериозен и важен глас добави: — Гарантирам за нейната добродетелност; тя ще бъде най-прелестната маркиза па света!
— Ей! — чу се отгоре гласът на Лагардер. — Не ме ли чувате?
Шаверни захърка, беше му омръзнало да дърдори насън.
— Несъмнено има някой! — възкликна гласът отгоре. — Виждам нещо да мърда.
Някакво подобие на пакет мина през дупката и падна върху лявата буза на Шаверни, който с един скок се изправи на крака и се хвана с две ръце за главата.
— Мерзавец! — извика той. — Плесница?! На мен?! — После призракът, който без съмнение му се привиждаше, изчезна и маркизът слисано се озърна наоколо. — И таз добра! — промърмори той, търкайки очи. — Май още не мога да се събудя! Разбира се, че сънувам!
В същия миг отгоре долетя гласът:
— Получихте ли пакета?
— Тъй да бъде! — заключи Шаверни. — Гърбавия се е скрил някъде тук. Този негодник явно ми е погодил някакъв долен номер. Но, дявол да го вземе, колко странно изглежда тази стая!… — Той вдигна глава и кресна колкото му глас държи: — Виждам дупката ти, проклет гърбушко! Тъпкано ще ти го върна, да знаеш! А сега им кажи да ми отворят!
— Не ви чувам — отвърна гласът, — много сте далеч от дупката, но ви виждам и ви познах. Господин дьо Шаверни, макар че сте прекарали живота си в недостойна компания, знам, че сте все още благородник. Това беше и причината, поради която попречих тази нощ да ви убият.
Малкият маркиз зина от удивление.
— Не прилича съвсем на гласа на Гърбавия! — помисли си той. Но за какво убийство говори? И кой смее да се обръща към мен с такъв покровителствен тон?
— Аз съм кавалерът дьо Лагардер — каза в същия миг гласът, сякаш за да отговори на въпроса на маркиза.
— Ах! — изуми се той. — Ето един човек, който с основание може да се похвали, че води тежък живот!