— Лагардер — трогнат изрече Ньовер, като хвана ръката му, — не съм и предполагал, че във вас се крие толкова благородство.
— Вече имам една-едничка грижа — през смях отвърна Парижанчето. — Да се оженя колкото се може по-скоро, за да мога и аз да милвам едно русокосо ангелче. Тихо! — Той бързо коленичи и прошепна: — Този път не се заблуждавам.
Ньовер се наведе и също се вслуша.
— Нищо не чувам — каза той.
— Затова сте и херцог — отвърна Парижанчето и изправяйки се, добави: — Приближават се едновременно откъм Наспаг и от запад.
— Ако можех по някакъв начин да съобщя на Гонзаг в какво положение се намирам, щяхме да разполагаме с още една изкусна шпага — помисли Ньовер на глас.
Лагардер поклати глава.
— Бих предпочел Кариг и моите хора заедно с пушките им — рече той, после внезапно попита: — Сам ли дойдохте?
— Заедно с едно дете, моят паж Беришон.
— Знам го, пъргаво и хитро хлапе. Да можехме някак да го повикаме…
Ньовер пъхна пръсти в устата си и пронизително изсвири. Иззад странноприемницата „Адамовата ябълка“ веднага долетя подобно изсвирване.
— Остава да разберем дали ще може да се добере до нас — промърмори Лагардер.
— Той би се промушил и през иглено ухо! — увери го Ньовер.
И действително, миг по-късно пажът се появи на ръба на крепостния ров.
— Това дете наистина е безстрашно! — извика Парижанчето и се насочи натам. — Скачай! — заповяда той.
Пажът веднага се подчини и Лагардер го пое в ръцете си.
— Побързайте — каза момчето, — вече са съвсем наблизо. След минута и пиле няма да може да прехвръкне.
— Мислех, че са по-далеч — учуди се Лагардер.
— Навсякъде гъмжи от тях!
— Но те са само осмина!
— Вече са не по-малко от двайсет. Когато видяха, че сте двама, повикаха и контрабандистите от Миалат.
— Ба, където осмина, там и двайсет! — възкликна Лагардер. — Мятай се на коня, момчето ми. Моите хора са в колибарското поселище Го. Дотам имаш половин час път и още толкова на връщане. Бегом!
Той го прихвана през краката и го повдигна. Детето се протегна и се вкопчи в ръба на рова. Няколко секунди по-късно краткото му изсвирване им възвести, че е стигнало до гората.
— Че какво пък! — рече Лагардер. — Ако ни оставят малко време, за да се укрепим, все някак ще удържим половин час.
— Вижте! — каза младият херцог и посочи с пръст някакъв предмет оттатък моста, който слабо проблясваше.
— Това е шпагата на брат Паспоал, един претенциозен нехранимайко, който никога не я оставя да ръждяса. С него трябва да е и Кокардас. Тези двамата няма да ме нападнат. Моля ви да ми помогнете, господин херцог, докато все още имаме време.
Освен струпаните и пръснати бали сено, на дъното на крепостния ров се търкаляха всевъзможни отломки, дъски, греди и сухи клони. Имаше и една наполовина натоварена каруца, изоставена от косачите при нападението на Кариг и хората му. Като взеха каруцата за опорна точка, а мястото, където спеше детето за център, Лагардер и Ньовер умело импровизираха цяла система от барикади, която щеше да им позволи да възпрат поне челната атака на нападателите.
Работата ръководеше Парижанчето. Това беше едно доста окаяно и примитивно укрепление, но имаше поне предимството, че бе издигнато за минута. Докато Лагардер събираше оттук-оттам какви ли не отломки, Ньовер трупаше балите сено една връз друга, подобно на фашини, като оставяше проходи и за излаз. Самият Вобан29 би завидял на тази набързо стъкмена крепост.
Половин час! Трябваше да издържат само половин час!
Продължавайки да работи, Ньовер се удивляваше:
— Но, кавалере, нима наистина сте решен да се биете за мен?
— И то както трябва, господин херцог! Малко за вас, но най-вече за момиченцето!
Най-сетне укрепленията бяха завършени. Те не представляваха нищо особено, но в тъмнината можеха сериозно да затруднят нападателите. Двамата обсадени възлагаха известни надежди и на това, но много повече разчитаха на своите изкусни шпаги.
— Кавалере, никога няма да забравя това! — рече Ньовер. — Отсега нататък ние сме свързани на живот и смърт!
29
Себастиан льо Престр дьо Вобан (1633–1707) — Маршал на Франция и кралски пълномощник по фортификацията. — Б. пр.