— Ти! Това си ти, Гонзаг? — прошепна издъхващият Ньовер. — Ти, моят приятел, за когото стократно бих дал живота си!
— Аз го вземам само веднъж — студено отвърна човекът с маската.
Мъртвешки бледа, главата на младия херцог клюмна.
— Мъртъв е — рече Гонзаг. — Сега да се заемем с другия!
Но другият не чакаше да го потърсят, той сам идваше. Когато Лагардер чу предсмъртния стон на младия херцог, от гърдите му се изтръгна не вик, а същински рев. Зад него учителите по фехтовка вече се бяха прегрупирали. Но опитайте се да спрете скока на лъв! Двама от бандитите се търкулнаха на тревата и той мина. Когато стигна до херцога, Ньовер се надигна и с гаснещ глас промълви:
— Братко, помни и отмъсти за мен!
— Кълна се в бога, че всички тук ще загинат от моята ръка! — извика Парижанчето.
Детето под моста проплака, събудено сякаш от предсмъртния вик на своя баща, но никой не го чу.
— Напред! Напред! — извика човекът с маската.
— Единствено теб не познавам — изправяйки се, каза Лагардер, вече сам срещу всички. — Аз дадох клетва и трябва да те позная, когато му дойде времето.
Между човека с маска и Парижанчето се бяха скупчили петима учители по фехтовка заедно с господин Пейрол. Този път обаче не те нападнаха първи. Парижанчето грабна бала сено и служейки си с нея като с щит, като снаряд се вряза в редиците на наемните убийци. Устремът му го тласна в самия център на групата им. Пред човека с маска останаха само Салдан и Пейрол, самият той също се беше приготвил за бой. Шпагата на Лагардер изсъска и стрелвайки се между Пейрол и Салдан остави дълбока рана върху дланта на господаря.
— Ти си белязан! — извика Парижанчето и бързо отскочи назад. Той единствен беше чул първия вик на събудилото се дете. С три скока се намери под моста. Луната вече се беше издигнала над кулите и всички видяха как Лагардер вдига от земята някакъв вързоп.
— Напред! Напред! — изкрещя принцът, задъхвайки се от ярост — Това е дъщерята на Ньовер! Трябва на всяка цена да я имам!
Лагардер вече беше взел детето на ръце. Бандитите имаха вид на пребити псета и се спуснаха подире му с голяма неохота. Кокардас умишлено подклаждаше тяхната нерешителност, както непрестанно мърмореше:
— Този вагабонтин ще ни довърши!
За да стигне до малката стълба, на Лагардер му беше достатъчно да замахне с шпагата си, която застрашително блестеше на лунната светлина, и да извика:
— Назад, проклетници!
Всички неволно се отдръпнаха и той бързо изкачи степалата. Откъм полето долиташе тропотът на стремително препускащи коне. На последното стъпало Лагардер се спря, обърна надолу своето хубаво, осветено от луната лице и вдигна над главата си детето, което, само при вида му, веднага бе започнало да се усмихва.
— Да, ето я дъщерята на Ньовер! — извика той. — Ела, опитай се да я вземеш иззад шпагата ми, убиецо! Ти, който заповяда убийството, ти, който подло го уби в гръб! Който и да си, ръката ти ще пази моя белег. А когато настъпи денят на разплатата, ако ти не дойдеш при Лагардер, Лагардер ще дойде при теб!
ЧАСТ ВТОРА
I. Златния дом
Луи XIV беше покойник от две години, след като сам бе станал свидетел на залеза на две поколения наследници, Великия Дофин31 и Бургундския дук32. Престолът се падна на неговия правнук, Луи XV33, по онова време все още дете. Кралят-слънце беше изчезнал в небитието без да остави никаква следа, тъй като бе лишен дори от онова, което след смъртта не липсва никому. Отиде си по-злочест и от най-окаяния си поданик, без да успее да претвори в дело своята последна воля. Вярно е и това, че на някого претенциите му биха се сторили прекомерни: да искаш чрез собственоръчно написано завещание да се разпоредиш със съдбата на двайсет-трийсет милиона поданици не е никак скромна прищявка! Представете си тогава, докъде би могъл да стигне в претенциите си живият Луи XIV! Но както и да е, оказа се, че завещанието на покойния крал е само хартийка без никаква стойност. Скъсаха го без много-много да умуват и това не обезпокои никого, освен узаконените му синове.
По време на царуването на чичо си, Филип Орлеански се беше правил на палячо, подобно на Брут, но не и със същата цел. Едва-що на прага на траурната зала бяха извикали: „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“, Филип Орлеански смъкна маската си. Учреденият от Луи XIV регентски съвет отиде по дяволите. Остана един-единствен регент, самият херцог Орлеански. Принцовете вдигнаха врява до възбог, херцог дю Мен34 се размърда, жена му, херцогинята, започна да плете интриги, но нацията, която изобщо не се интересуваше от тези напарфюмирани извънбрачни величия, остана спокойна. Ако се изключи съзаклятничеството на Селамаре35, с което Филип Орлеански се справи като ловък политик, Регентетвото беше общо взето мирна епоха.
31
Велик Дофин — титла, дадена на престолонаследника на Франция, Луи Френски, син на Луи XIV, починал преди да се възкачи на престола. — Б. пр.
32
Луи Френски, дук Бургундски (1682–1712) — син на Великия Дофин и внук на Луи XIV. — Б. пр.
33
Луи XV Многообичния (1710–1774) — син на Бургундския дук и крал на Франция (1715–1774). — Б. пр.
34
Луи Огюст дьо Бурбон, херцог дю Мен (1670–1736) — узаконен син на Луи XIV и госпожа дьо Монтеспан. Регентът му отнема по-голямата част от привилегиите, дадени му от завещанието на баща му. — Б. пр.
35
Антонио дел Джудиче, херцог де Джовеназо, принц де Селамаре (1657–1733) — посланик на Испания при френския кралски двор, съзаклятничил с херцогиня и херцог дю Мен, за да сложат Филип V на мястото на Регента. — Б. пр.