Едва в края на това лято Гонзаг за първи път загатна, че би било добре това положение най-сетне да се уреди и да се свика семеен съвет, който да реши спорните въпроси от материално естество. Но той беше толкова зает, а и тъй богат!
Ще дадем само един пример: всички надничари, всички тези дърводелци, столари, зидари, изкопчии и ключари, които преди малко видяхме да влизат в бившия дворец Ньовер, работеха за него. Те имаха за задача да обърнат двореца наопаки, макар че това беше разкошна сграда, която, както Ньовер след Меркьор, така и самият Гонзаг след Ньовер, с истинско удоволствие се бяха постарали да разхубавят. Трите главни здания на двореца бяха украсени по цялото протежение на партерния етаж с изваяни островърхи аркади, а първият етаж се опасваше от великолепна издадена галерия, цялата покрита с арабески, които правеха за срам прочутите ваяни гирлянди от акантови листа на двореца Клюни и далеч превъзхождаха фините фризове на двореца Тремоал. Трите големи арки със заоблени куполи, иззидани в самия свод на островърхата аркада, поразяваха с възхитителния си перистил, реставриран от Гонзаг по флорентински маниер, чиито изящни колони от червен мрамор, увенчани с разкошно ваяни капители, се издигаха върху широки четвъртити бази, украсени във всеки ъгъл с фигурата на приклекнал лъв. Над галерията на централната сграда, намираща се срещу портала, имаше два етажа с квадратни прозорци; двете крила, макар че бяха също толкова високи, носеха само един етаж с високи двукрили прозорци, увенчани с издигащи се над покрива четиристенни пиньони, наподобяващи мансарди. Във вътрешния ъгъл, образуван от централната сграда и източното, крило, се гушеше очарователна куличка, поддържана от три сирени, чиито опашки се увиваха около еркера. Това беше един малък шедьовър на готическото изкуство, едно истинско бижу от ваян камък. Възстановеният с много вкус интериор поразяваше със своя разкош: Гонзаг беше едновременно тщеславен и голям ценител на изкуството.
Фасадата, която гледаше към градината, датираше едва от петдесет години. Тя величествено излагаше на показ поредицата от високи италиански колони, крепящи сводовете на централното преддверие. Обширната и сенчеста, пълна със статуи градина стигаше на изток, юг и запад съответно до улиците „Кенкампоа“, „Обри льо Бюше“ и „Сен Дени“.
В Париж нямаше по-разкошен дворец, тъй че горделивият и артистичен принц дьо Гонзаг би трябвало да има наистина много сериозно основание, за да обърне с главата надолу цялото това великолепие. И ето каква беше причината: след една среднощна вечеря регентът разреши на принц дьо Каринян да създаде в дома си огромна кантора за борсово посредничество. За миг вертепите на улица „Кенкампоа“ се люшнаха върху прогнилите си основи. Говореше се, че господин дьо Каринян има правото да попречи на всяко прехвърляне на акции, които не носят неговия подпис. Гонзаг му завидя, и за да го утеши, на излизане от друга вечеря, регентът му предостави правото да установи в двореца си пълен монопол върху размяната на акции срещу стоки. Това беше наистина умопомрачителен подарък, който обещаваше планини от злато.
Това, което трябваше да се направи най-напред, беше да се осигури място за всички, тъй като всички щяха да плащат и то скъпо и прескъпо. Още на следващия ден след предоставянето на концесията, армията от разрушители пристигна и най-напред се зае с градината. Статуите заемаха място и не плащаха нито су: махнаха ги; дърветата заемаха място и изобщо не плащаха: отсякоха ги.
На един от прозорците на първия етаж, обрамчен с изящна тапицерия, се беше появила жена в траурни одежди, която с тъжен поглед наблюдаваше опустошенията. Тя беше красива, но тъй бледа, че работниците я оприличаваха с привидение, като шушукаха помежду си, че това е вдовицата на покойния херцог дьо Ньовер и жената на принц Филип дьо Гонзаг. Тя стоя там дълго време. Точно срещу прозореца се извисяваше вековен бряст, чиято корона гъмжеше от птички, които всяка сутрин, зиме и лете, приветствуваха с песните си възраждането на деня. Когато старият бряст рухна под ударите на брадвите, жената в траур спусна тъмните завеси на прозореца и повече никой не я видя.
Една подир друга се заличиха широките сенчести алеи, в чийто край преди се аленееха кръгли лехи, засадени с розови храсти, сред които важно се пъчеха върху масивните си пиедестали внушителни антични вази. Лехите бяха изпотъпкани, розовите храсти изкоренени, а вазите захвърлени в един ъгъл на склада за мебели. Те заемаха място, а мястото струваше пари. Много пари! И нима някой можеше да предвиди докъде биха се ширнали, тласкани от треската на ажиото43, всички тези килийки, които Гонзаг беше заповядал да се построят? Вече можеше да се търгува само тук, а да търгуват искаха всички. Но да се наеме и най-мизерната барака безспорно би струвало също толкова скъпо, колкото да се наеме цял дворец.