На онези, които се дивяха и присмиваха на тези опустошения, Гонзаг отвръщаше:
— След пет години ще имам два-три милиарда. Тогава ще купя двореца Тюйлери от Негово величество Луи XV, който ще бъде крал, но напълно разорен.
Същата тази сутрин, когато за първи път влизаме в двореца, разрушителното дело вървеше към своя край. Парадният двор беше опасан от триетажна редица дъсчени клетки. Преддверията бяха превърнати в канцеларии, а зидарите довършваха постройките в градината. Дворът буквално гъмжеше от наемодатели и купувачи. Днес всеки от тях щеше да влезе в правата си: в този ден отваряха врати канторите на „Златния дом“, както вече го наричаха.
Всеки влизаше в двореца когато му скимне и кажи-речи безпрепятствено. Целият партер, а и целият първи етаж, с изключение на покоите на госпожа принцесата, бяха изцяло преустроени, за да приемат търговци и стока. Навсякъде се носеше задушливата тръпчива миризма на рендосан бор; от всички страни долиташе оглушителният тропот на чуковете. Лакеите вече не знаеха кого да слушат, а посредниците по продажбата просто не бяха на себе си.
На парадното каменно стълбище, заобиколен от цял щаб търговци, стоеше някакъв благородник, натруфен с кадифе, коприна и дантели, чиито ръце бяха отрупани с пръстени, а на врата му висеше великолепен златен пандантив. Това беше Пейрол, доверено лице и личен съветник на домакина. Не беше много остарял. Беше все същата мършава, охтичава и изгърбена особа, чиито изпъкнали и стреснати очи плачеха за модата на очилата. Той също си имаше ласкатели и напълно го заслужаваше, тъй като Гонзаг му плащаше щедро.
Към девет часа, в момента, когато навалицата постепенно намаляваше най-вече поради онази досадна зависимост от апетита, на която се подчиняват дори спекулантите, двама души, по чиято външност човек едва ли би могъл да ги вземе за банкери, прекрачиха прага на широката порта няколко крачки един подир друг. Макар че входът беше свободен, двамата юначаги не изглеждаха особено убедени в правото си да влязат. Първият твърде зле прикриваше безпокойството си под арогантно държане; вторият, напротив, се стараеше да изглежда колкото се може по-незабележим. И двамата носеха шпаги, от същите онези дълги шпаги, заради които човек можеше да помирише дуелиста от левги разстояние.
Трябва да признаем, че тази порода вече почти не беше на мода. Регентството беше изкоренило практиката да се наемат изкусни дуелисти. Вече навсякъде, дори и във висшето общество, се избиваха помежду си единствено с мошеничества. Очевиден прогрес, който безспорно подчертаваше благодушието на модерните нрави.
Междувременно нашите двама храбреци се смесиха с тълпата и докато първият действуваше най-безцеремонно с лакти, другият с гъвкавостта на котка се провираше между групите, твърде заети, за да му обърнат някакво внимание. Наглецът, който си пробиваше път, отърквайки протритите си лакти в толкова нови манта, носеше внушителни свадливо щръкнали мустаци, продънена широкопола шапка, ниско нахлупена над очите, подризница от биволска кожа и панталони, чийто първоначален цвят беше неразгадаем. Стърчащата рапира повдигаше опърпаните поли на собственото наметало на дон Цезар де Базан. Нашият нов познайник идваше от Мадрид.
Другият, плахият и стеснителен почитател на шпагата се задоволяваше да излага на показ само три русоляви косъма, стърчащи под закривения му нос. Шапката без периферия се мъдреше на главата му като гасило върху свещ. Вехтото манто, пристегнато с помощта на кожени ремъци, закърпеният панталон и разпраните ботуши допълваха костюма му, на който повече би прилягала една лъскава мастилница, отколкото шпага. При все това тя беше налице и, също тъй скромна като притежателя си, кротко го почукваше по глезените.
След като прекосиха двора, нашите юначаги почти едновременно се озоваха пред вратата на централното преддверие и докато крадешком се оглеждаха един друг, през ум им мина една и съща мисъл.
— Ето един нещастник — рече си всеки от тях, — който надали е дошъл, за да купи Златния дом.
II. Две привидения
И двамата имаха право. Надали Робер Макер и Бертран44, предрешени като дуелисти от времето на Луи XIV, като дрипави и гладни наемни убийци, биха изглеждали по-различно. При все това Макер изпита известно съчувствие към своя колега, от когото забелязваше само един неясен профил, потулен зад вдигнатата яка на мантото му, която прикриваше вероломно отсъствуващата риза.