Тя склони глава на ръката си. Гонзаг, унесен сякаш в мечти, не я прекъсваше.
— А помиите ли? — попита тя ненадейно. — Беше вечер; бях танцувала до по-късно, отколкото обикновено, когато на ъгъла на тъмната уличка, която се изкачва към „Успение Богородично,“ внезапно ви видях пред мен. Уплаших се, но в мен се пробуди и някаква надежда. Когато заговорихте, вашият плътен и ласкав глас накара сърцето ми да се свие, но дори и през ум не ми мина да избягам. Застанахте пред мен така, че да ми препречите пътя, и ме попитахте: „Как се казвате, дете мое?“ — „Санта Крус“ — отвърнах аз. Когато бях с моите братя, гренадските цигани, ме наричаха Флор, но при покръстването свещеникът ми бе дал името Мари дьо ла Сент Кроа. „А, значи сте християнка?“ — казахте вие. А може би вече не си спомняте за това, ваше височество?
— Не, нищо не съм забравил — отвърна Гонзаг разсеяно.
— Ще запомня този миг за цял живот — продължи доня Крус и гласът и трепна. — Обикнах ви още тогава. Как ли? Това не знам. На вашите години можехте да ми бъдете баща; но нима е възможно да намеря по-красив, по-благороден, по-славен възлюбен от вас?
Тя изрече тези думи без да се изчерви. За нея беше непознато чувството, което наричаме свенливост. Гонзаг я целуна по челото, но това бе бащинска целувка. Доня Крус въздъхна тежко, после продължи:
— Тогава ми казахте: „Ти си прекалено красива, момичето ми, за да танцуваш по площадите с една тамбура и колан от фалшиви цехини53. Ела с мен.“ И аз ви последвах; вече нямах своя воля. Влизайки в дома ви, веднага разбрах, че се намирам в собствения дворец на Алберони54. Казаха ми, че вие сте посланикът на френския регент при кралския двор в Мадрид. Но какво значение имаше това за мен! Заминахме още на следния ден. Вие дори не ме поканихте да седна във вашата карета. О, никога досега не съм ви казвала тези неща, ваше височество, тъй като едва успявам да ви зърна и то твърде рядко. Аз съм самотна, нещастна, изоставена от всички. Пропътувах дългия път от Мадрид до Париж, целият този безкраен път, в една карета с плътни и винаги спуснати пердета; пропътувах го със сълзи на очи и изпълнено с мъка сърце! Вече добре разбирах, че съм просто една изгнаница. И колко пъти, Пресвета Дево, колко пъти през тези тихи нощи съжалявах за моите безгрижни вечери, за лудешките танци и изгубения смях!
Гонзаг вече не я слушаше, мислите му бяха далеч оттук.
— Париж! Париж! — извика тя с плам, който го накара да трепне. — Помните ли как ми описахте Париж? Париж, раят за красивите момичета! Париж, един вълшебен сън от неизчерпаеми богатства и ослепителен разкош, едно вечно щастие, един празник, който продължава цял живот! Помните ли как бяхте ме омаял? — Доня Крус хвана ръката на Гонзаг и я стисна. — Ваше височество! Ваше височество! — прошепна жално тя. — Видях в градината ви от нашите красиви испански цветя: изглеждат много немощни и посърнали; те ще загинат тук. Нима искате да ме погубите, ваше височество? — Внезапно тя се изправи, отхвърли назад пищната корона на косата си и в очите й проблясна мълния. — Слушайте — извика тя, — аз не съм ви робиня! Обичам тълпата, самотата ме плаши. Обичам шума, тишината ме смразява. Нужна ми е светлина, движение и най-вече веселие, живително веселие! Веселието ме омайва, смехът ме опиянява, песните ме очароват. Златистото ротанско вино разпалва диаманти в очите ми, а когато се смея, чувствувам, че ставам още по-красива!
— Прелестна лудетина! — промълви Гонзаг и я погали снизходително.
Доня Крус отдръпна ръцете си.
— В Мадрид не бяхте такъв — каза тя и ядно добави: — Имате право, опърничава съм, но искам да стана послушна. Ще си отида.
— Доня Крус! — възкликна принцът.
Тя плачеше. Той извади бродираната си кърпичка и внимателно попи тези възхитителни бисери. И веднага под сълзите, които не успява дори да изсъхнат, засия горда усмивка.
— Ще ме обикнат други — рече тя със заплашителен тон, след това с горчивина добави: — Раят се оказа затвор! Вие ме измамихте, принце. Тук ме очакваше едни разкошен будоар в павилион, откъснат сякаш от някакъв приказен палат. Мрамор, възхитителни картини, драперии от златоткано кадифе, позлатена облицовка, тавани, натежали от кристал… но наоколо: зловеща мъглива градина, почернели морави, върху които един по един падат клетите листи, поразени от студа, който смразява и мен; безмълвни камериерки, дискретни прислужници, свирепи телохранители и на всичко отгоре за майордом, този бледен като мъртвец човек, този Пейрол!
54
Джулио Алберони (1664–1752) — испански кардинал и държавник от италиански произход, — Б. пр.