— Ей, Йон! — чуваше се от всички страни. — Няма ли най-сетне да се наобядваш?
Йон беше великодушен, отпращаше клиентите си при Кита, но те държаха на Йон. Истинско удоволствие бе да се подписваш върху гърбицата му, а освен това Йон имаше доста остър език. Нали ги знаете колко са духовити гърбавите! Остроумията му вече се носеха от уста на уста. Същевременно Кита продължаваше да го дебне:
Когато се нахрани, Йон извика с пискливия си гласец:
— Ей, войниче, друже мой, искаш ли от моята кокошка?
Кита беше гладен, но завистта му бе по-силна от глада.
— Слушай, ти, жалки нехранимайко, да не мислиш, че ям остатъци! — кресна той, докато Медор се заливаше в лай.
— Тогава прати кучето си насам, войниче, и не ме обиждай — отвърна Йон спокойно.
— Тъй значи, кучето ми искаш! — ревна Кита. — Ще ти го дам! Ей сегинка ще ти го дам! — И той свирна с уста, и извика: — Дръж, Медор! Дръж!
От пет-шест дни Кита упорито обучаваше кучето в градината. Впрочем, на този свят съществува и любов от пръв поглед: Медор и Кита се разбираха чудесно. Медор нададе хрипкав вой и се втурна срещу Гърбавия.
— Внимавай, гърбушко! — развикаха се спекулантите.
Йон изчака спокойно нападението на кучето. В момента, когато Медор се канеше да влезе в някогашната си колиба като в отново покорена страна, Йон хвана пилето си за кълките и му нанесе майсторски удар по муцуната. О, чудо! Вместо да се разяри, Медор тутакси захвана да се облизва; току запремята език наляво и надясно, докопвайки се до парченцата от пилето, полепнали по козината му.
Гръмък взрив от смях посрещна тази чудесна военна хитрост.
— Браво, гърбушко! Браво! — разнесоха се стотици викове.
— Медор, мерзавецо, дръж! Дръж! — продължаваше да крещи великанът.
Подлецът Медор обаче го предаде окончателно. Езоп II току-що го бе купил с цената на една подхвърлена кокоша кълка. Когато видя това, гигантът излезе извън кожата си от яд и на свой ред се втурна срещу колибата.
— Ах, Йон! Горкият Йон! — завайкаха се търговците в един глас.
Йон излезе от колибката си и застана с лице срещу Кита, наблюдавайки го с усмивка. Кита го пипна за врата и го вдигна във въздуха. Йон продължаваше да се смее, но в момента, когато Кита понечи да го тръшне на земята, всички видяха как Гърбавия се вцепени за миг, отблъсна се с крак от коляното на великана и подскочи като котка. Никой не можа да каже как точно стана това, толкова мълниеносно беше движението. Сигурно бе едно: Йон внезапно се озова яхнал дебелия врат на Кита, като на всичко отгоре продължаваше да се смее. Сред тълпата се разнесе одобрително мърморене. Езоп II каза спокойно:
— Искай милост, войниче, или ще те удуша.
Наливайки се с кръв, с пяна на уста, целият облян в пот, великанът полагаше неимоверни усилия да освободи врата си. Когато видя, че не го молят за милост, Езоп II стисна колене. Кита изплези език. Видяха го да става аленочервен, сетне да посинява; Гърбавия трябва да притежаваше железни мускули. След няколко секунди Кита избълва едно последно проклятие и със задавен глас помоли за милост. Тълпата се размърда. Йон тутакси отслаби хватката си, скочи пъргаво на земята, подхвърли една златна монета на победения и заситни да вземе своята дъска, перата и мастилницата си, подвиквайки весело:
— На работа, клиенти мои, на работа!
Орор дьо Кайлюс, вдовица на херцог дьо Ньовер и съпруга на принц дьо Гонзаг, седеше във великолепно кресло с права облегалка, изработено от абаносово дърво, както и цялата мебелировка на молитвената и стая. Тя носеше траура върху себе си; траурът бе белязал и всичко наоколо. Костюмът й, скромен до аскетизъм, съответствуваше напълно на строгата и проста обстановка в нейното самотно убежище.
Това бе стая с четвъртит свод, чиито стени се сключваха около централен медальон, изписан от Йосташ Льозюер56 в онзи аскетичен стил, който характеризира втората половина от живота му. Паната на ламперията от черен дъб, без помен от позлата, бяха украсени с разкошни гоблени, изобразяващи библейски сцени. Между двата прозореца се издигаше олтар, обвит в траурен креп, сякаш последната литургия, отслужена тук, е била заупокойна. Срещу него се намираше портрет в цял ръст на херцог Филип дьо Ньовер на двайсет години. Портретът бе дело на Минар57. Херцогът беше облечен в униформата на генерал-полковник от швейцарската гвардия. Рамката на картината също бе драпирана с черен креп. Стаята напомняше донякъде убежището на вдовица-езичница, въпреки множеството благочестиви изображения, които се виждаха навсякъде. Дори да е била покръстена, Артемис58 едва ли би могла да изповядва по-бляскав култ в памет на Мавзол59. В болката християнството изисква много повече примирение, отколкото суетност. Твърде рядко обаче се налага да отправяме подобни укори към вдовиците! Освен това нека не забравяме особеното положение на принцесата, която се бе омъжила за господин дьо Гонзаг по принуда. Тя беше превърнала траура си в нещо като символ на отчуждението и съпротивата.
58
Артемис II (ум. около IV в. пр.н.е.) — владетелка на Кария, издигнала на своя брат и съпруг Мавзол гробница, смятана за едно от Седемте чудеса на света. — Б. пр.