Щастливи са онези, които си имат дружки и могат да им доверят всичко, насъбрало се в душата им, било то мъка или радост. Аз нямам нито една приятелка. Сама съм, съвсем сама. Имам единствено него, но видя ли го, онемявам. А и какво ли бих могла да му кажа? Гой никога за нищо не ме пита.
И въпреки това се залавям за перото не заради себе си. Не бих писала, ако не хранех надежди, че някой ще прочете тези редове, ако не докато съм жива, то поне след смъртта ми. Мисля, че ще умра много млада. Не го желая, опазил ме бог да си втълпявам подобно нещо! Ако умра, знам, че той ще ме жали, а аз ще съжалявам за него дори на небето. Но може би оттам най-сетне ще мога да прозра в душата му. Когато за първи път ме споходи тази мисъл, наистина ми се искаше да умра.
Каза ми, че баща ми е умрял. Майка ми навярно е още жива. Майчице моя, пиша за вас. Сърцето ми изцяло му принадлежи, но то принадлежи и на вас. Така бих искала да попитам онези, които знаят, за да ми разкрият тайната на тази двойна нежност. Нима имаме две сърца?
Пиша за вас. Струва ми се, че от вас не бих скрила нищо, че на драго сърце бих ви допуснала и до най-потайните кътчета на моята душа. Но дали не бъркам? Нима една майка не е приятелката, която трябва всичко да узнае, лекарят, който може да излекува всяка болест?
Веднъж през отворения прозорец на една къща зърнах някакво момиченце, коленичило пред една жена с нежна и величествена красота. Детето плачеше, но това бяха щастливи сълзи; усмихната и развълнувана, майката се бе склонила над него, за да го целуне по косата. О, мамо, какво върховно блаженство! Стори ми се, че усещам целувката ви по челото си. Знам, вие също сте много нежна, много красива! Вие навярно също умеете да утешавате с усмивка! Тази картина винаги се появява в сънищата ми. Завиждам на сълзите на онова момиченце. Но, мамо, нима бих завидяла на каквото и да било, ако се намирах между вас и него?!
Не съм коленичила пред когото и да било, освен пред свещеник. Вярно е, словата са му благи, но божият глас говори единствено чрез майчините уста.
Чувате ли ме, търсите ли ме, тъгувате ли за мен? Споменавате ли ме във вашите молитви? Сънувате ли ме, така, както ви сънувам аз?
Струва ми се, че когато мисля за вас, вие също мислите за мен. Понякога сърцето ми ви говори; чувате ли ме? Мила мамо, ако някога бог ме дари с безмерното щастие да ви видя, ще ви попитам дали понякога сърцето ви не е потрепвало безпричинно. Да, мамо, защото точно тогава до вас е долитал зовът на сърцето ми!
…Родена съм във Франция; не ми казаха къде. Не знам и точно кога съм родена, но трябва да имам двайсетина години. Сън ли е това, или реалност, защото ако е спомен, то той е твърде далечен и смътен! Понякога като че ли наистина си припомням една жена с ангелско лице, която с усмивка се скланяше над люлката ми. Вие ли сте това, мамо?
После — непрогледен мрак, огласян от шума на някаква битка. А може и нощна детска треска да е било, кон знае! Някой ме носеше на ръце. Нечий гръмовен глас ме караше да треперя. Бягахме в тъмнината. Беше ми студено.
За мен този спомен остана непроницаема загадка. Моят приятел навярно знае всичко, но всеки път, когато започна да го разпитвам за моето детство, той само тъжно се усмихва и се умълчава.
За първи път се помня ясно в испанските Пиренеи, облечена като момиченце. Пасях козите на един кентеро64, който без съмнение ни оказваше гостоприемство. Приятелят ми беше болен и често чувах да казват, че вече умира. Тогава го наричах татко. Вечер, когато се завърнех от поляните, той ме караше да коленича до леглото му, сам долепяше дланите на малките ми ръчици една от друга и казваше на френски:
— Орор, моли се на бога да оживея.
Една нощ дойде свещеникът, за да го причести. Той се изповяда и плака. После, като мислеше, че не го чувам, каза:
— Ето че малката ми дъщеричка ще остане съвсем сама.
— Мислете за бога, синко! — увещаваше го свещеникът.
— Мисля, отче, и още как мисля! Бог е милостив и аз никак не се безпокоя за себе си, а за моята нещастна дъщеричка, която ще остане съвсем сама в света. Отче, ще бъде ли голям грях, ако я отведа със себе си?
— Да я убиете?! — ужасен извика свещеникът. — Синко, но вие бълнувате!
Приятелят ми само поклати глава и нищо не отговори! Аз тихичко се приближих, погледнах го право в очите — о, мамо, да знаете само колко изпито и посърнало беше клетото му лице! — и казах:
— Приятелю Анри, не ме е страх да умра и искам да отида в гробището заедно с теб.
Той ме грабна с горящите си от треската ръце. Спомням си, че непрекъснато повтаряше:
— Как да я оставя сама! Как да я оставя съвсем сама!