Сега Флор навярно е очарователна млада девойка.
Не знам защо, но изпитах непреодолимото желание да я целуна. Ласката ми я събуди. Тя с усмивка ми върна целувката, но при вида на Анри се изплаши.
— Не се страхувай — успокоих я аз, — това е моят най-добър приятел, моят любим баща, който ще те обича, защото аз вече те обикнах! Как се казваш?
— Флор. А ти?
— Орор.
Тя отново се усмихна и промълви:
— Старият поет, който съчинява нашите песни, говори често за сълзите на Орор, блестящи като бисери във венчетата на цветята. Обзалагам се обаче, че никога не си плакала. Аз пък често си поплаквам.
Не разбрах какво искаше да каже с нейния стар поет. Анри ни викаше. Внезапно тя сложи ръка на сърцето си и възкликна:
— О, колко съм гладна!
Видях, че силно пребледня. Взех я в прегръдките си. Анри също скочи от мулето. Флор ни каза, че не е яла почти два дни. Имахме малко хляб, който Анри й даде заедно с хереса, останал на дъното на кратуната. Флор лакомо се нахвърли върху хляба. Когато пийна, тя погледна Анри, след това мен и прошепна:
— Не си приличате. Защо и аз си нямам някого, когото да обичам? — после целуна ръка на Анри и добави: — Благодаря ви, сеньор рицар, вие сте толкова добър, колкото и хубав. Моля ви, не ме изоставяйте на пътя тази нощ!
Анри се колебаеше. Циганите са опасни и хитри разбойници. Изоставянето на това дете можеше и да е клопка, но аз настоявах и се застъпвах за нея толкова убедително, че накрая той склони да вземем малката циганка с нас.
Бяхме наистина много щастливи, за разлика от горкото муле, което сега носеше на гърба си троен товар.
По пътя Флор ни разказа своята история. Тя принадлежеше към един цигански катун, който идвал от Леон и пътувал също за Мадрид. Преди два дни, така и не разбрах защо, върху катуна връхлетял един отряд на „Санта Ермандад“72. Флор се скрила в храсталака, докато спътниците й се разбягали кой накъдето види. След като опасността преминала, Флор поискала да се присъедини към събратята си, но колкото и да вървяла, колкото и да тичала, така и не ги намерила. Пътниците, които разпитвала за тях, я замеряли с камъни. Някакви странни християни (Флор не беше кръщавана) и отмъкнали посребрените медни обици и огърлицата от изкуствени перли.
Настъпила нощ. Прекарала я в купа сено. Казват, че който спи — яде, и за щастие, тъй като горката малка Флор не била вечеряла. На следния ден вървяла от зори до мрак, без да намери нещо, с което да залъже глада си. Селските кучета лаели подире й, хлапетата дюдюкали. Добре че от време на време откривала в праха на пътя отпечатък от египетски сандал; това поддържало духа й.
Обикновено циганите се спират и срещат на определено място, намиращо се между началната точка и крайната цел на тяхното пътуване. Флор също знаеше къде да намери своите, но това било много, много далече, в едно дефиле на планината Баладрон, извисяваща се срещу Ескориал73, на седем-осем левги от Мадрид.
Ние пътувахме в същата посока и аз успях да склоня Анри да отведем малката Флор дотам. И така, ето че тя вече разполагаше с място на моя сламеник в странноприемницата, както и с дял от великолепната „olla podrida“74, която ни поднесоха на вечеря.
Кастилските „ollas podridas“ са ястия, които човек едва ли би открил някъде другаде в Европа. За да се приготвят, са необходими едно свинско краче, малко волска кожа, половинка рог от споминала се от болест коза, зелеви кочани, обелки от ряпа, една полска мишка и крина и половина чесън. Поне такива бяха съставките които успяхме да разпознаем в нашата прословута „olla podrida“ в странноприемницата на селцето Сан Лоренцо, намиращо се между Прескуера и Сеговия, една от най-разкошните, които човек изобщо би могъл да открие във владенията на испанския крал.
От момента, в който малката красива Флор стана наша спътница, пътуването не беше вече толкова монотонно. Тя беше весела почти колкото мен, но много по-осведомена. Умееше да танцува и да пее и ни забавляваше чудесно, разказвайки ни заслужаващите бесило дяволии на своите събратя, циганите.
Полюбопитствувахме на какъв бог се кланят те.
— На една стомна — беше отговорът.
Но в Замора, в провинция Леон, тя беше срещнала един благ отец от Братството на Светото милосърдие, който й беше разказал за величието на християнския бог и сега Флор искаше да се покръсти.
Тя беше с нас цели осем дни: времето да се стигне от Сан Лоренцо в Кастилия до Баладрон. Когато зърнахме мрачната скалиста планина, където трябваше да се разделя с Флор, ме обзе тъга; тогава не знаех, че това е предчувствие. Бях свикнала с нея. Вече осем дни пътувахме, възседнали едно муле, върху което взаимно се крепяхме и бъбрехме през целия път. Тя ме обичаше много, а аз гледах на нея като на сестричка.
72
Испанско религиозно братство, създадено за борба с бандитизма и имащо право да упражнява дори съдебна власт. Просъществувало до 1835 година в Кастилия — Б. пр.