Тя щеше да се погрижи за това.
Първата седмица след сватбата бе най-прекрасната седмица в живота на младата жена, изпълнена с любов и усмивки. Най-силно я сгряваха усмивките на Биасте. Семейството й не се бе преместило в замъка (Мералда не смееше да предложи подобно нещо на Присила… още не), но преподобният Ристен се бе трудил неуморно и не след дълго им бе съобщил, че Биасте е напълно излекувана, нещо, което девойката и сама виждаше върху сияещото лице на майка си.
Виждаше също така, че Ферингал, макар и разтърсен от случилото се с Джака, ще го превъзмогне. Той я обичаше, в това Мералда бе съвсем сигурна, и я обграждаше с грижи и любов.
Младата жена дори успя да сложи чувствата си към Джака в ред. Съжаляваше за онова, което го бе сполетяло, но не изпитваше никаква вина за смъртта му. Джака сам си го бе причинил, беше го сторил не заради нея, а заради себе си, както всичко, което бе правил някога. В сърцето й винаги щеше да има местенце и за него, за младия мъж от нейните първи мечти, но тя се чувстваше повече от възнаградена от мисълта, че близките й са много по-добре, отколкото някога изобщо се бяха надявали. След известно време Дони и Биасте щяха да имат свое собствено имение, а когато Тори поотраснеше още мъничко, сестра й щеше да й намери подходящ жених, навярно някой богат търговец.
Оставаше един-единствен проблем. Мералда не можеше да се отърве от чувството, че Присила започва да се досеща за състоянието й — макар външно да си оставаше все така любезна, по-възрастната жена на няколко пъти й хвърляше крайно проницателни погледи. Погледи, изпълнени с подозрение, като тези, които й отправяше и старият Темигаст. Те се бяха досетили или поне предполагаха каква е истината. Във всеки случай, скоро и останалите щяха да научат. При тази мисъл Мералда усещаше как сянка на отчаяние помрачава иначе съвършеното й щастие.
В началото дори се бе почудила дали да не отиде при Ристен и да го помоли да махне детето с някоя от своите магии. Бързо се отказа и то не защото се боеше, че свещеникът ще я издаде — въпреки че не искаше нищо, което да й напомня за Джака Скъли, просто не можеше да стори зло на невинното създание, което растеше в утробата й.
В края на първата седмица Мералда вече бе взела решение как да постъпи, в края на втората събра достатъчно смелост, за да пристъпи към действие. След като тайно бе помолила готвача да им поднесе яйца за закуска, тя седна на масата заедно с Ферингал, Присила и Темигаст. Най-добре бе да го направи, когато всички са там.
Още преди готвачът да се появи с яйцата, младата жена долови миризмата им и усети как й се повдига. Тя се преви одве, притиснала ръце до корема си.
— Мералда? — разтревожи се Ферингал.
— Добре ли си, детето ми? — попита и Темигаст.
Девойката погледна към Присила и видя подозрението в очите й. Изправи се рязко и избухна в сълзи, което, след всичко случило се, не й бе никак трудно.
— Не, не съм добре! — проплака тя.
— Какво има, съкровище? — уплаши се Ферингал и се втурна към нея.
— Там, на пътя… — обясни тя, хлипайки отчаяно. — Когато отивахме при мадам Принкъл…
— Когато ви нападнаха? — опита се да й помогне Темигаст.
— Онзи мъж, по-големият — не спираше да плаче Мералда. — Той ме насили.
Лорд Ферингал беше като поразен от гръм.
— Но защо не ни каза? — попита Темигаст след дълъг миг на неловко мълчание.
Готвачът, който се бе появил на прага със закуската, изпусна препълненото блюдо от изненада.
— Боях се да ви кажа — изхлипа Мералда и вдигна очи към своя съпруг. — Страхувах се, че ще ме намразиш.
— Никога! — възкликна Ферингал, но бе очевидно, че е потресен до дъното на душата си и дори не направи и крачка повече, за да се доближи до нея.
— И ни казваш сега, понеже…? — тонът на Присила, както и нараненото изражение на Темигаст красноречиво говореха, че и двамата са се досетили за истината.
— Защото нося детето му! — проплака Мералда.
Всичко това — страхът, напрежението, усилието да поддържа лъжата си, примесени с миризмата на проклетите яйца — й дойде твърде много и като се приведе на една страна, тя повърна. Докато кашляше мъчително, чу отчаяния вопъл на Ферингал и болката в гласа му дълбоко я нарани.
След това в стаята се възцари тишина.