Мералда заплака.
— Рогоносец, а сега и убиец — промърмори Ферингал и се приближи още малко до прозореца. — Ти ме обрече на това, Мералда!
И той протегна ръце през прозореца само за да ги прибере обратно, когато погледът му спря върху невинното дете. Сълзите му се смесиха с тези на разплаканото момиченце:
— Ти ме обрече на това мъчение!
Внезапно Присила нахлу в стаята, затвори вратата и я залости след себе си, после се огледа наоколо и изтича до брат си:
— Дай ми я! — пронизително нареди тя.
Ферингал притисна детето до себе си и се обърна на една страна, закривайки го с тялото си.
— Дай ми я! — изпищя Присила и двамата се сборичкаха.
Уолфгар взимаше по четири стъпала наведнъж. Когато изкачи стълбището, се озова в дълъг коридор, по чиито стени висяха дебели гоблени. Натъкна се на още един войник и реагира мълниеносно — изби меча от ръката му, а него улови за гърлото и го вдигна във въздуха.
Морик изтича покрай него и хукна от врата на врата, долепяйки ухо до всяка от тях. Изведнъж спря и се обърна към приятеля си:
— Тук са!
Сграбчи бравата, но вратата се оказа заключена.
— Ключът? — викна Уолфгар и с все сила разтърси беззащитния войник.
— Никога! — с мъка успя да изрече стражът, борейки се да се отскубне от желязната му хватка.
Варваринът изглеждаше така, сякаш има намерение да го удуши и Морик побърза да се намеси:
— Не си губи времето. Аз ще се погрижа — и той посегна към кесийката на кръста си.
— Ти не си губи времето. Аз имам ключ.
Разбойникът се обърна към него и го видя да се втурва към вратата. Досетил се за намерението му, Морик отскочи назад тъкмо когато злощастният войник политна към дървената врата.
— Ето ти ключ — заяви Уолфгар.
— Добро хвърляне — одобрително отбеляза лусканецът.
— Не ми е за пръв път — обясни варваринът и като прескочи зашеметения страж, нахлу в стаята.
Мералда седеше в леглото си, хълцайки ужасено, докато Ферингал и Присила стояха край прозореца. Младият благородник се бе привел към отворения прозорец с бебето в ръце, сякаш се канеше да го хвърли навън. Тримата обърнаха слисани погледи към вратата, а смайването им стана още по-голямо, когато видяха Морик да се появява след исполина.
— Лорд Брандебург! — извика Ферингал.
— Направи го сега, преди да провалят… — кресна Присила.
— Детето е мое! — заяви Уолфгар и Присила не можа да завърши от удивление.
Ферингал се вкамени.
— Какво? — ахна той.
— Какво? — ахна Присила.
— Какво? — ахна Морик.
— Какво? — ахна и Мералда, съвсем тихичко, и побърза да се покашля, за да прикрие изненадата си.
— Детето е мое — твърдо повтори Уолфгар. — Хвърлиш ли го през прозореца, ще го последваш толкова бързо, че ще стигнеш преди него, та тялото ти да омекоти падането му.
— Колко красноречив ставаш в критични моменти — одобрително прошепна Морик, а после се обърна към Ферингал: — Прозорецът не е много голям, но се обзалагам, че приятелят ми ще успее да те изхвърли през него. А и закръглената ти сестра след теб.
— Не може да е твое — Ферингал трепереше толкова силно, че краката му едва го държаха.
Погледът му се насочи към Присила, сестрата, която бе винаги край него и знаеше отговора на всички въпроси:
— Какъв е този номер?
— Дай ми я! — настоя тя за трети път и измъкна детето от ръцете на брат си, възползвайки се от изумлението му.
Мералда изпищя, бебето заплака още по-силно, а Уолфгар се хвърли към прозореца, макар да знаеше, че няма да стигне навреме. Невинното създание беше обречено.
Преди Присила да направи и една крачка, Ферингал й препречи пътя и стовари юмрука си в лицето й. Зашеметена, тя отстъпи назад и той грабна детето от ръцете й, след което я блъсна на пода.
Уолфгар спря изпитателен поглед върху лицето на младия благородник и онова, което видя там, го убеди извън всякакво съмнение, че въпреки гнева и болката Ферингал няма да нарани невинното момиченце. Уверен, че не греши, исполинът бавно отиде до него.
— Детето е мое — изръмжа той и нежно пое плачещото бебе. — Възнамерявах да се върна след около месец — обясни той, обръщайки се към Мералда. — Но съм доволен, че си родила по-рано. Иначе сигурно щеше да умреш при раждането.