— Сам реши, че иска да му стана жена. Ще се окаже пълен глупак, ако ми откаже тази малка услуга.
Дони се усмихна благодарно и я прегърна. Въпреки че не го виждаше, Мералда бе сигурна, че баща й плаче. Тя поривисто отвърна на прегръдката му и зарови лице в силното му рамо, болезнено напомняне, че макар да се бореше храбро за добруването на семейството си, в много отношения тя си оставаше просто едно уплашено, малко момиченце.
И как само я сгря целувката, която баща й положи върху челото й, нежно доказателство, че постъпва правилно.
От един хълм недалеч оттам Джака Скъли гледаше как Дони Гандърли помага на кочияша да поправи подковата на един от конете си. Двамата си бъбреха и се смееха весело, като да бяха отколешни приятели и като си спомни начина, по който Дони се бе отнесъл с него предишната вечер, горкият ревнив Джака едва не припадна от яд. Нима Дони не разбираше, че лорд Ферингал иска съвсем същите неща, за които той така свирепо го бе наложил? Нима не виждаше, че неговите намерения са по-добри от тези на лорд Ферингал, че той и Мералда са със сходни положение и потекло и затова би бил правилният избор за нея?
После Дони влезе обратно в къщата, а отвътре се показа по-малката сестра на Мералда и подскачайки от радост, изтича да говори с кочияша.
— Нима нямам нито един съюзник? — прошепна Джака, хапейки сърдито долната си устна. — Всички ли са против мен, заслепени от незаслуженото богатство и влияние на Ферингал Ок? Проклета да си, Мералда! Как можа да ме предадеш така! — провикна се той, без да го е грижа дали вятърът няма да отнесе думите му до Тори и кочияша.
Повече не можеше да ги гледа. Притиснал юмруци до очите си, той се хвърли на земята.
— Има ли място под слънцето, където има справедливост? О, трижди проклет живот, направил ме просяк, мен, комуто хиляди пъти повече би прилягала кралска мантия! Каква е тази правда, която хвърля най-сладката награда в ръцете на глупец като Ферингал? Какъв е този вселенски ред, който определя, че кесията е по-силна от повика на тялото? Проклет, проклет живот! И трижди проклета Мералда!
Джака дълго остана така, проснат на земята, сипейки ругатни и хленчейки като хваната в капан котка. Дълго след като Лиам Уудгейт оправи подковата, изпи една чашка с Дони Гандърли и си тръгна; дълго след като майката на Мералда най-сетне потъна в необезпокояван от треска сън; дълго след като Мералда разказа на сестра си всичко, което беше преживяла с него, с лорд Фернигал, с Присила и с Темигаст. Дълго след като бурята, която старият иконом бе предсказал, връхлетя със страховита ярост, носейки леден дъжд и мразовити вихри.
Продължи да лежи на хълма и когато облаците се разпръснаха, отстъпвайки място на прекрасен изгрев, а работниците се появиха на нивата. Един от тях, единственото джудже в групата, отиде при него и го подритна с върха на ботуша си:
— Мъртъв ли си, или мъртвопиян? — сопна се то.
Джака се претърколи настрани, потискайки стона, надигнал се в гърдите му, когато свирепа болка прониза схванатото му тяло. С жестоко наранена гордост, прекалено ядосан, за да се изправи очи в очи с когото и да било, младият мъж стана и се отдалечи тичешком.
— Странна птица — подхвърли джуджето и всички около него закимаха.
Много по-късно, когато дрехите му бяха изсъхнали, ала студът, попил в кожата му през нощта, още не си бе отишъл напълно, той се върна на полето. Понесе хокането на отговорника на малката групичка, както и подигравките на останалите селяни, без да каже нищо, ала му костваше неимоверни усилия, за да си върши работата както трябва, тъй като в главата му се гонеха хиляди мисли, завладяло го бе безгранично униние, а кожата му лепнеше под лъчите на безмилостното слънце.
Още по-черно отчаяние го налегна, когато видя каретата на лорд Ферингал да спира пред къщата на Мералда само за да поеме обратно към замъка малко по-късно, понесла този път повече от един пътник.
Те всички бяха против него.
Никога преди Мералда не се бе наслаждавала толкова на посещенията си в замъка, въпреки че лорд Ферингал не положи никакво усилие да скрие разочарованието си, задето няма да може да остане насаме с нея. Присила пък кипеше от гняв при мисълта, че този път във великолепната й градина ще се разхождат не една, а цели три селянки.
Все пак на Ферингал бързо му мина, а Присила (с помощта на няколко многозначителни покашляния от страна на Темигаст) запази учтивата си маска. Единственото, което имаше значение за Мералда, бе усмивката на майка й и блаженото изражение, с което тя вдигаше изпитото си лице към топлите, слънчеви лъчи и вдъхваше сладкото ухание на цветята. При тази гледка девойката усети как я изпълва решителност и надежда за бъдещето.