Изведнъж носът на Рипред се озова на сантиметри от неговия. Очите му бяха присвити гневно.
— Слушай, воине — изсъска той. — Един ден ще установиш, че няма значение дали можеш да уцелиш три хиляди „кървави топки”, ако не можеш да намериш една в тъмното. Ясно ли ти е?
— Да — успя да продума Грегор. Рипред не по мръдваше. — Значи, ще се упражнявам. Обещавам — каза Грегор. — Наистина.
— Хубаво. Сега да идем да поспим. И двамата сме изтощени — каза Рипред.
Докато вървяха мълчаливо към града, Грегор се запита дали Рипред би се поколебал да го убие. Когато бяха на мисията за откриването на баща му, Рипред му беше спасил живота, защото се нуждаехме взаимно един от друг: Грегор имаше нужда от Рипред, за да намери баща си. Рипред имаше нужда от Грегор, за да му помогне да победи крал Горджър и някой ден той да стане водач на плъховете. Рипред сигурно още имаше нужда от Грегор за Гибелното пророчество. Но след като Грегор престанеше да му е полезен, дали нямаше да поиска да се отърве от него?
Грегор влачеше крака, докато се изкачваше по стълбите към мястото, където мислеше, че е спалнята му. Тук беше много късно — вероятно горе-долу времето, по което беше пристигнал в града предишната нощ — и всички спяха. Изгуби се и нямаше кой да го упъти. Докато се луташе наоколо, търсейки някой страж, стигна пред дървената врата на стаята с пророчествата на Сандуич.
Вратата беше открехната. Това бе странно; мислеше, че я държат заключена през цялото време. Вътре сигурно имаше някой.
Бутна вратата да я отвори по-широко и пристъпи вътре.
— Хей? Има ли някой вътре?
Отначало си помисли, че стаята е празна. Лампата под Гибелното пророчество още светеше, но не изглеждаше някой да го чете. После чу слабо шумолене в далечния ъгъл и тя пристъпи на светло.
— О! — Грегор подскочи не само защото се стресна, а защото видът ѝ бе страшен. Беше виждал Нериса само веднъж, когато се сбогуваше с брат си Хенри, преди да заминат на мисията. Грегор помнеше, че беше много слаба и изглеждаше нервна. Беше му дала препис от Сивото пророчество, за да го вземе със себе в пътуването. Лукса му беше казала, че : тя може да гадае бъдещето, или нещо такова.
Ако преди беше слаба, сега тя беше направо мършава. Очите ѝ блестяха огромни и хлътнали на светлината на факлата. Докато Лукса имаше светло-виолетови кръгове под очите, тези на Нериса бяха подчертани от тъмночервени полумесеци. Косата ѝ, която се спускаше много под кръста, беше свободно пусната и със заплетени кичури. Макар да беше загърната в дебело наметало, трепереше от студ.
— О, съжалявам. Не исках да… аз просто… само търсех да спя… искам да кажа, търсех мястото, където спя. Спалнята ми. Извинявай. — Грегор тръгна да излиза заднешком от стаята.
— Не, почакай, Горноземецо — каза Нериса с треперлив глас. — Остани за малко.
— О, добре, разбира се — каза Грегор, обзет от отчаяно желание да се измъкне навън. — Е, как си, Нериса? — попита той, а после се присви от смущение. Как си мислеше, че ще се чувства тя?
— Напоследък не съм добре — каза Нериса уморено. Но в думите ѝ нямаше самосъжаление и кой знае защо те прозвучаха още по-тъжно
— Виж, съжалявам за брат ти, за Хенри — каза Грегор.
— Може би е по-добре, че е мъртъв — каза Нериса.
— Наистина ли? — възкликна Грегор, шокиран от прямотата ѝ.
— Като си помислиш за другите възможности каза Нериса. — Ако беше успял да се съюзи с гризачите, всички щяхме да сме мъртви. Ти, сестра ти, баща ти. Целият ми народ. Също и Хенри. Но, разбира се, той много ми липсва.
Нериса може и да беше напълно съсипана, но не се страхуваше да погледне истината в очите.
— Знаеш ли защо го направи? — осмели се да попита Грегор.
— Страхуваше се. Знам го. И мисля, че по някакъв начин е смятал, че съюзяването с плъховете ще му донесе сигурността, за която копнееше — каза Нериса.
— Сгрешил е — каза Грегор.
— Дали? — попита Нериса и се усмихна. Което беше още по-стряскащо.
— Така мислех. Ти не каза ли току-що… че ако беше постигнал каквото си е наумил, всички щяхме да сме мъртви? — попита Грегор. Може би тя все пак наистина беше донякъде луда.
— О, да. Методите му несъмнено бяха погрешни. Нериса изгуби интерес към разговора и се приближи бавно към Гибелното пророчество. Вдигна ръка и бавно опипа буквите с тънките си пръсти, сякаш четеше Брайлова азбука. — А ти, воине? Готов ли си да се изправиш срещу Гибелния?
Гибелния. Рипред беше казал нещо за Гибелния.
— Имаш предвид… пророчеството? — попита Грегop, объркан.
— Викус не ти ли каза? Наричаме белия плъх „Гибелния” — каза Нериса. — Знаеш ли какво означава това?