— Не точно — призна Грегор.
— Означава „мор” — каза Нериса.
E, голяма помощ, няма що. Мор.
— Още не ми е ясно — каза Грегор.
— Бедствие, нещастие. — Нериса търсеше по лицето му признаци, че е разбрал. — Нещо много лошо — каза тя накрая.
— О, разбрах те — каза Грегор. — Ами, да, плъхът. Викус казва, че аз съм заплаха за него, или нещо такова. От мен се очаква да ви помогна да го убиете. Нериса изглеждаше смутена.
— Да ни помогнеш? О, не, Грегор, ти трябва да угасиш светлината му. Виж, написано е тук. — Пръстите ѝ бързо преминаха по един ред на стената.
ВОИНЪТ СВЕТЛИНАТА ТИ ДАЛИ ЩЕ УГАСИ?
Когато снощи Викус разтълкува пророчеството, Грегор не можеше да мисли за друго, освен че плъховете искат да убият Бутс и не се беше съсредоточил особено много върху този ред. А и Викус не се беше впуснал в обяснения. За долноземците думата „светлина” беше равнозначна на думата „живот” следователно, когато кажеха „да угасиш светлината на нещо“, имаха предвид да го убиеш. Мисията беше да убият Гибелния. Грегор знаеше това. Но беше предположил, че долноземците ще изпратят на него много войници. Обучени войници.
Думите отекваха в ума му:
ВОИНЪТ СВЕТЛИНАТА ТИ ДАЛИ ЩЕ УГАСИ?
Грегор започна да изпитва много лошо предчувствие:
— О, човече! — възкликна. — Искаш да кажеш, че има някакъв грамаден бял плъх… и вие очаквате aз да… сам… искаш да кажеш, че от мен се очаква да…
— Да го убиеш, Грегор — каза Нериса. — Гибелния трябва да загине единствено от твоята ръка.
ЧАСТ 2
ПРЕСЛЕДВАНЕТО
Глава 10
Може би човек няма нужда да спи. Може би сънят е нещо, към което хората привикват и си мислят, че им е нужен, но всъщност могат да живеят без него. Грегор се надяваше да е така, защото въпреки че беше напълно изтощен, току-що беше прекарал нощта, без да мигне.
Най-вече се опитваше да си представи големия бял плъх, който се очакваше да убие сам. Плъх, много по-едър и вероятно по-силен от Рипред. Затова Грегор предполагаше, че Гибелния беше поне два пъти по-висок от него и вероятно тежеше, о, сигурно девет-десет пъти повече. Много важно, че Грегор можеше да уцели цял куп „кървави топки”. Това същество щеше да го смачка като муха.
Разбира се, Викус не се беше впуснал в никакви подробности по въпроса. По същия начин не бе отделил много време да коментира факта, че четирима от дванайсетте участници в мисията ще бъдат мъртви, когато сивото пророчество се сбъдне. Умееше да заобикаля проблемите, с които смяташе, че Грегор не би могъл да се справи. Колко ли време щеше да отлага, преди да му каже, че трябва сам да убие Гибелния? Възможно най-дълго. Грегор си представи как зяпва от ужас при вида на точещия лиги бял гигант, докато Викус го потупва по рамото и подхвърля бодро: „О, да, и, между другото, според Сандуич, ще трябва да го убиеш съвсем сам. Хайде, действай!”
Грегор си спомни времето, когато стоеше в Сентрал Парк, само преди малко повече от ден, и когато най-голямата му тревога беше как да купи коледни подаръци. Без нищо от рода на пророчествата на Сандуич, което да преобърне целия му свят.
Подпря брадичка върху другата си ръка и се опита да се съсредоточи върху неясната глъчка от гласове около каменната маса. Викус беше организирал среща на съвета, за да обсъдят пътуването на Грегор за откриването и убиването на Гибелния. Съветът се състоеше от група възрастни долноземци, които щяха да управляват временно Регалия, докато Лукса навърши шестнайсет и стане достатъчно голяма да поеме управлението.
Единственият въпрос, по който членовете на съвета бяха единодушни, беше че Грегор трябва да потегли възможно най-скоро. Тъй като плъховете знаеха, че Грегор и Бутс отново са в Подземната страна, със сигурност щяха да вземат допълнителни мерки, за да скрият Гибелния и да проследят и заловят сестра му.
Очевидно шпионите на Регалия също имах, съвсем пресни сведения и току-що бяха обградили един район, където смятаха, че се крие белия плъх. Макар никой от тях да не беше видял личим създанието, източниците им сочеха, че то ce намира на място, наречено Лабиринта. Думата не говореше нищо на Грегор, но Арес му прошепна, че „лабиринт” означава „плетеница“. Пред погледа му ; бързо се мярнаха Лизи и нейната книжка с ребуси. Тя щеше много по-добре от него да се оправи в една плетеница от тунели. Споменът за Лизи го подсети за останалите от семейството му, които го чакаха горе и се чудеха какво става, и мисълта беше непоносима.