— Тогава го изяж и си измий ръцете със сапун, защото имаш да кълцаш зеленчуци.
След като Грегор излапа соса и хляба, госпожа Кормаки му възложи да реже на ситно купища зеленчуци, които тя изпържи в зехтин, докато той разбъркваше яйза и подправки със сирене рикота. Подредиха корите за лазаня, сиренето, соса и зеленчуците в три огромни тигана. После ѝ помогна да измие съдовете и тя заяви, че е време за обяд.
Хапнаха сандвичи със салата от риба тон в трапезарията, докато госпожа Кормаки разказваше за трите си деца, които вече бяха големи и живееха в различни щати, и за господин Кормаки, който беше починал преди пет години. Грегор си го спомняше смътно като симпатичен човек, който му даваше монети от четвърт долар, а веднъж и бейзболна картичка.
— Не минава и ден, в който да не ми липсва — каза госпожа Кормаки. После извади голям плодов кейк.
След обяда Грегор ѝ помогна да разчисти един дрешник и свали няколко кутии до килера. В два часа тя му каза, че е приключил. Не беше задала никакви въпроси, освен дали му харесва училището. Изпрати го до вратата с четирийсет долара, зимно палто, което бе принадлежало на дъщеря ѝ като малка, и една лазаня. Когато той се опита да възрази, тя просто каза:
— Не мога да занеса три лазани на благотворителната сбирка. Хората носят по две. Ако се появиш с три, всички почват да си мислят, че само се фукаш. И какво? Аз ли да я ям? С моя холестерол? Вземи я. Изяжте я. Върви. Ще се видим другата събота. — И тя затвори вратата в лицето му.
Беше твърде много. Всичко това. Но можеше да изненада майка си и да купи нещо за ядене и може би няколко електрически крушки, тъй като три лампи вкъщи бяха изгорели. Лизи имаше нужда от палто. А лазанята… това като че ли беше най-хубавата част от всичко. Внезапно му се прииска да почука на вратата и да разкаже на госпожа Кормаки истината за Подземната страна и всичко, което се беше случило, и да ѝ се извини, задето я е излъгал. Но не можеше…
Грегор се стресна от Лизи, която влезе безшумно в кухнята по пижама. Беше дребна за възрастта си, но поради загриженото изражение на лицето си изглеждаше по-голяма от седемте си години.
— Има ли храна за днес? — попита тя.
— Разбира се, има много — каза Грегор, като се помъчи да не показва, че и той е загрижен. — Виж, можете да хапнете за закуска тези овесени ядки, и сандвичи с фъстъчено масло на обяд. Ще се заема да приготвя овесената каша сега.
На Лизи не ѝ позволяваха да използва печката, но тя отвори шкафа с купичките. Преброи четири, а после се поколеба:
— Ти ще закусваш ли или…?
— Не, не съм гладен тази сутрин — каза той, въпреки че стомахът му къркореше от глад. — Освен това, отивам да помагам на госпожа Кормаки.
— Ще отидем ли после да се пързаляме с шейната? — попита тя.
Грегор кимна:
— А-ха. Ще ви заведа с Бутс в Сентрал Парк. Ако татко е добре.
Бяха намерили една пластмасова шейна до боклука. Шейната имаше голяма пукнатина, но баща им я беше поправил с тиксо. Грегор от цяла седмица обещаваше да заведе сестрите си на пързалката. Но ако баща му имаше треска, някой трябваше да стои вкъщи с него и баба им, която прекарваше голяма част от времето си, мислейки си, че е във фермата на семейството си във Вирджиния. А следобедите бяха времето, когато обикновено идваха пристъпите на треската.
— Ако не е, аз ще си остана вкъщи. Ти заведи Бутс — каза Лизи.
Грегор знаеше, че тя си умира да отиде. Беше едва седемгодишна. Защо трябваше нещата да са толкова тежки за нея?
Грегор прекара следващите няколко часа, като помогна на госпожа Кормаки да приготви големи стъклени съдове от йенско стъкло с печени картофи, да излъска причудливата си колекция от старинни часовници и да извади коледните украшения от килера. Тя го попита какво се надява да получи за Коледа, а той само сви рамене.
Когато си тръгна, заедно с парите и голям съд с печени картофи, госпожа Кормаки му подари нещо прекрасно. Чифт стари работни ботуши на сина ѝ. Бяха поизносени и му бяха малко големи, но бяха здрави, не пускаха и се затягаха с връзки над глезените. Маратонките на Грегор, които бяха единственият му чифт обувки, започваха да се прокъсват отпред на пръстите и понякога, след като беше вървял из кишавите улици, се налагаше да стои цял ден в училище с мокри крака.
— Сигурна ли сте, че той не ги иска? — попита Гре-гор.
— Синът ми ли? Разбира се, че ги иска. Иска да седят в килера ми, да заемат място, а той да може, като се върне веднъж в годината, да извика: „Я гледай ти, ето ги старите ми ботуши”, и да ги натика обратно в килера. Ако още веднъж се спъна в тези ботуши, докато си изваждам ютията, ще го лиша от наследство. Разкарай ги оттук, преди да съм ги изхвърлила през прозореца! — заяви госпожа Кормаки, като махна презрително с ръка към ботушите. — Ще се видим следващата събота.