— Е, добре, знам това — каза Грегор. — Разбира се, че не можеше. Не съм очаквал да го направиш.
— Не искам да си помислиш, че като твой клетвен съюзник не бих те последвал — каза Арес. — Както не последвах Хенри.
— Не съм го помислил. Искам да кажа, не го мисля. Вече си ме следвал повече пъти, отколкото aз теб — каза Грегор. — Ти направи единственото, което можеше да направиш.
Грегор седна на импровизираното легло. Бутс се покатери на скута му и се прозя широко:
— Спинка ми се.
— Да, и на мен. Хайде да затворим очички, искаш ли? — Бутс се сгуши в здравата му ръка и двамата се завиха с одеялото.
— Затво’им очички — каза Бутс и заспа.
Грегор не си беше направил труда да ѝ сложи пак спасителната жилетка. Едва ли щеше да заспи с нея. Но какво щеше да стане, ако попаднеха на друга сепия, водовъртеж или нещо такова?
— Хей, Арес — обади се той. — Ако пак се случи нещо лошо, искам да ми обещаеш…
— Какво да ти обещая? — попита прилепът.
— Спаси Бутс. Искам да кажа, спаси я, преди да спасиш мен. Знам, че сме клетвени съюзници и тъй нататък, но вземи първо нея — каза Грегор.
Арес обмисли молбата за миг.
— Ще спася и двама ви.
— Но ако трябва да избираш един от нас, избери Бутс — каза Грегор. Отговор не последва. — Моля те, Арес.
Прилепът въздъхна.
— Ще спася нея преди теб, ако трябва да избирам, щом такова е желанието ти.
— Това е желанието ми — каза Грегор и заспа спокойно. Чувстваше се по-добре, като знаеше, че Арес също е тук и бди над Бутс. Може би те с Арес и, разбира се, Темп, заедно можеха да я опазят.
Часове по-късно, когато се събуди, Грегор усети нечие топло тяло, притиснато към крака му. С усилие измъкна ръката си, която се бе вдървила, изпод главата на Бутс, надигна се и седна. На светлината на Фотос Глоу-Глоу видя, че Туичтип се е притиснала към него. Леко се сепна от изненада и тя отвори очи.
Туичтип придоби смутено изражение и отскочи на около десет сантиметра от него — толкова, колкото позволяваше тясното пространство в лодката. Точно тази реакция накара Грегор да си помисли, че тя не се беше притиснала случайно до него насън. В някакъв момент нарочно се беше сгушила до крака му. А това го наведе на друга мисъл. Колко ли бе жадувала Туичтип за контакт с друго същество, за да се облегне на него? На един човек? Човек, от чиято миризма ѝ прилошаваше? Сигурно до краен предел. Всичките тези години живот в Мъртвата земя я бяха изпълнили с отчаян копнеж да докосне каквото и да е топло същество. Дори него.
Побърза да я измъкне от неловкото положение.
— Хей, извинявай. Сигурно насън съм се завъртял, без да искам.
— Трудно е да се избегне — каза Туичтип. — В лодката има толкова малко място.
— Да — каза Грегор и се огледа. Марет беше на кърмата и управляваше лодката. Андромеда стоеше на пост до него. Фотос Глоу-Глоу беше кацнал на носа и от време на време променяше цвета на задницата си. Всички останали спяха дълбоко.
Грегор си помисли да си легне отново да спи, но се чувстваше твърде напрегнат. А и сега може би моментът беше подходящ да поговори с плъха. Опита се да измисли как да подхване разговора, но Туичтип сама го започна.
— Знам, че ги накара да ме спасят — каза Туичтип.
— Ами, аз, един вид, поех инициативата — каза Грегор, защото не искаше тя да разбере с каква готовност останалите щяха да я оставят да умре.
Но тя и без това знаеше.
— Рипред имаше право за теб. Каза, че не мога да съдя за теб така, както бих съдила за другите хора.
— Това е интересно. Струва ми се и Викус ми каза нещо подобно за Рипред — каза Грегор. Тази тема го караше да се чувства неудобно. — Е, от колко време живееш сама?
— Три-четири години — каза Туичтип.
— Защо те прогониха? Другите плъхове. След като за тях мирисът е толкова важен, сигурно би трябвало да си прочута с умението си — каза Грегор.
— В определен смисъл бях, за известно време. После се сетиха, че мога да подушвам тайните им и никой не искаше да съм близо до него — каза Туичтип. — Мога да подуша и твоите.
— Моите тайни? Какво например? — попита Грегор. Опита се да се сети какви ли са тайните му. Навремето изчезването на баща му беше нещо като тайна или поне нещо, за което нямаше желание да говори. Но с това беше свършено. Разбира се, сега Подземната страна беше тайна. Но само в Горната земя. Какво ли имаше предвид?
Туичтип проговори толкова тихо, че Грегор едва я чу:
— Знам какво се случва, когато се биеш.
Грегор беше слисан. Но тя беше права, това беше тайна. Не беше казал на никого как всъщност не можеше да си спомни какво се случва, щом започ неше да размахва меч. Но не се издаде.