— Какво се случва, когато се бия? — попита хладно той.
— Не можеш да спреш. Излъчваш определен мирис. Подушвала съм го само един-два пъти преди. Ние, плъховете, си имаме име за някой като теб. Ти си рейджър — каза Туичтип.
— Рейджър? Какво значи рейджър? — попита Грегор. Звучеше като някой, който често изпада в сид на ярост.
— Това е особен вид боец. Те се раждат с големи умения. Докато други може да се обучават с години, за да овладеят бойните умения, един рейджър е роден убиец — каза Туичтип.
Това беше абсолютно най-ужасното нещо, което можеше да чуе за себе си.
— Аз не съм роден убиец — отвърна сподавено той. Сети се за пророчествата на Сандуич, как те го наричаха воин, как от него се очакваше да убие Гибелния. — Това ли си мислят всички? Че съм някаква машина за убиване?
— Още никой не знае за това, иначе то щеше да е първото нещо, което щях да чуя за теб. Да си рейджър не е морална присъда. Не зависи от теб да си рейджър — не повече, отколкото от мен зависи, че съм мирисовидка. Това не означава, че искаш да убиваш, означава, че можеш. По-добре от всеки друг. Но щом започнеш да се биеш, ти е много трудно да спреш — каза Туичтип.
Сърцето на Грегор биеше силно. Ами ако тя беше права? Не, не можеше да е права. Та той дори не обичаше да се бие! Не обичаше дори да спори! Но какво се беше случило с „кървавите топки” и с пипалата? Не можеше да контролира онова, което вършеше. Не можеше дори да си го спомни…
— Мисля, че ме бъркаш с някой друг — беше всичко, което каза.
— Не, не те бъркам. Не ми обръщай внимание, щом така искаш, но в крайна сметка ще разбереш, че съм права. На твое място, обаче, щях да поговоря с Рипред, ако имаш възможност — каза Туичтип.
— С Рипред ли? Защо с Рипред? — попита Грегор, като си мислеше, че е по-подходящо да се види с някой психиатър.
— Защото и той е рейджър — каза Туичтип. — Но, за разлика от теб, се е научил да контролира действията си.
Рипред. Е, безспорно, ако съществуваше машина за убиване, това беше този плъх. Грегор си спомни как Рипред замахна светкавично с опашка към него, за да провери рефлексите му, и отбеляза: „Е, това не може да се научи”. Дали вече подозираше, че Грегор е рейджър? Дали Соловет подозираше?
— Аз ще поспя още малко — каза Грегор и легна. Придърпа Бутс до себе си за утеха и се загледа в тъмнината. Откри, че хапе устни, за да не заплаче. Да. Ако се върнеше жив от тази мисия, по-добре да поговори с Рипред.
Минаха часове и бавно, един по един, всички се събудиха и започна онова, което в Подземната страна поне приблизително наподобяваше „ден”. Грегор напълно беше изгубил представа от колко време беше тук долу. Помисли си да попита Лукса, но дали наистина искаше да знае? Всеки ден тук долу беше ден, през който семейството му страда ше. В съзнанието му се редуваха тревожни карти ни — влошаващото се заболяване на баща му, без сънните нощи на майка му, объркването на милата му, кротка баба и страхът на Лизи. Какво ставаше? Дали майка му още работеше без почивен ден? Дали Лизи се опитваше да се грижи за баща му и за баба му и да ходи на училище, и да лъже госпожа Кормаки, че той и Бутс са болни от грип? Дали вече наближаваше Коледа? Лошите неща бяха още по-тежки по празниците — знаеше това от години те, през които баща му отсъстваше. Всички около теб са в суперпразнично настроение и от това ти става още по-тежко. Сега, когато баща му се беше върнал, Грегор си мислеше, че семейството му може да прекара отново една весела Коледа, макар и да няма куп пари за подаръци. А ето че сега беше тук, на километри под дома си, на път да убие ня какъв гигантски бял плъх, като се мъчеше да опази невръстната си сестричка, докато семейството му гледа как стрелките на часовника пълзят бавно и чака. Хо-хо-хо.
Освен това, всички на борда на лодката се подлу дяваха взаимно. За всички различни видове — хора, прилепи, плъхове, хлебарка и светулки — представляваше истинско усилие да съжителстват в две лодки. Сега, когато бяха в една, положението ставаше непоносимо.
Непрекъснато избухваха спорове, особено за храна. Много от запасите се намираха във втората лодка и потънаха заедно с нея във водовъртежа. Марет прегледа оставащата храна и определи строги дажби на всички. Фотос Глоу-Глоу и Зап обаче настояваха да получават грамадните количества, с които бяха свикнали. Когато им казаха, че това няма да стане, те взеха да хленчат неспирно, докато Туичтип отбеляза, че винаги може да яде светулки. След тези думи те се нацупиха и излъчваха светлина само когато пожелаеха.
— Защо момичето и нейният хвъркач ни вземат храната? — оплака се Зап на Фотос Глоу-Глоу. — Те не са нищо повече от пътници без билет!