Разбира се, Грегор не можеше да откаже храна на Бутс. Когато бе раздаден обядът, тя изяде хляба и сиренето си с рекордна бързина, а после посочи тези на Грегор: „Аз гладна!” Не му оставаше нищо друго, освен да ѝ даде половината от храната си. Но след като изяде нея и половината дажба на Темп, тя още не се беше заситила.
— О, ето, дай ѝ това — каза Туичтип и побутна парче сирене към Бутс, която го загриза щастливо. Всички зяпнаха Туичтип, която се озъби: — Вони на хора и едва ли ще мога да го преглътна! — И всички извърнаха поглед. Грегор обаче беше напълно сигурен, че е станал свидетел на нещо, което се случи за пръв път — плъх да даде храната си на човек.
Хауард най-малко се притесняваше по въпроса с храната.
— Заобиколени сме от храна, трябва само да протегнем ръка и да си я вземем — каза той. Хвърли мрежи във водата и изпрати прилепите да се гмуркат за риба. Оказа се прав. Не им отне дълго време да съберат доста голяма купчина морска храна. За нещастие, нямаше как да я сготвят. Това не беше проблем за никого, освен за хората; повечето от останалите предпочитаха улова си така. Но — сурова риба! Грегор погледна с отвращение студената, бяла плът. Знаеше, че не могат да пилеят гориво, за да я изпекат. Мина му през ума, че можеше да се опита да я затопли върху задницата на Фотос Глоу-Глоу, но насекомото не му беше достатъчно симпатично, за да го помоли.
— Трябва да я опиташ. Не е толкова лошо, колкото си мислиш — каза Хауард, като пъхна голямо парче в устата си и го сдъвка. — На Извора понякога я поднасяме така, макар че в Регалия не го правят.
Грегор гризна крайчеца на едно парче и реши, че става за ядене. После си спомни, че много xopа ядяха суши; това беше сурова риба. Беше минавал покрай японски ресторанти, където на витрините имаше красиви блюда с риба, ориз и водорасли, навити на парчета с големината на хапка. И беше скъпо. Никога не го беше опитвал, но приятелят му Лари беше и според него ако го залееш обилно със соев сос, може да се яде. Грегор затвори очи, представи си, че е в изискан ресторант и пъхна цяло парче в устата си. Прииска му се да имаше соев сос.
Лукса също се опитваше да преглътне суровата риба. Грегор виждаше, че и на нея не ѝ харесва много повече, отколкото на него, но тъй като не би трябвало да е тук, всъщност нямаше право да се оплаква. Освен това, едва ли искаше да се види, че не може да се насили да преглътне нещо, което братовчедите ѝ спокойно ядяха.
Бутс отхапа една хапка и безцеремонно я изплю, после няколко пъти избърса езика си с ръка.
— Не хае’сва! Не хае’сва!
Вкъщи още се опитваха да я научат да я свикнат да яде панирани рибени пръстчета с кетчуп, така че това не бе изненадващо.
Туичтип, която изяде пет-шест риби за отрицателно време, внезапно повдигна глава и взе да бърчи нос наоколо.
— Суша. Наближаваме суша.
Марет извади карта и започна да я разглежда внимателно.
— Не би трябвало, не и поне още няколко дни. Дано водовъртежът не ни е отклонил от курса.
Хауард погледна стрелката на компаса.
— Не, движим се в правилната посока. Можеш ли да определиш каква е сушата?
— Може би около километър и половина в диаметър — каза Туичтип, като бърчеше нос.
— В диаметър? О, значи е остров — каза Хауард и посочи една точка на картата. — Според мен сме тук. Но в този район няма отбелязан остров. Макар че тези води са картографирани преди много години.
— Смятам, че е наскоро образуван — каза Туич тип. — Мирише на скорошна лава.
— Има ли живот на него? — попита Марет.
Туичтип затвори очи и се концентрира.
— Да, изобилен. Обаче няма топлокръвни. Само насекоми. Но нямам име за техния мирис.
Грегор започна да пристяга Бутс в спасителната жилетка. Миналия път, когато Туичтип не знаеше как се казва нещо, всички за малко не се удавиха. Остров, населен с неизвестни насекоми. Това ме предвещаваше нищо добро.
След още около половин час плаване, прилепите започнаха да надигат глави. Сега и те усещаха близостта на острова.
— Големи ли са насекомите? Можете ли да определите? — попита Грегор. Тук всичко беше толкова огромно.
— Не са големи — каза Арес. — Всъщност са миниатюрни.
Грегор се поуспокои.
Но само докато Аврора не добави:
— Обаче са милиони.
— Можеш ли да ги разпознаеш, Пандора? — попи та Хауард.
Прилепът поклати глава:
— Не, най-много приличат на мушиците, на които попаднахме на Мидения остров. Но тези имат различен глас.
— Какви бяха мушиците? — попита Грегор.