— О, бяха съвсем безобидни. Малки, колкото главичка на топлийка и въпреки че много хапеха, не нанасяха трайна вреда — каза Хауард.
— И бяха много вкусни — добави Пандора. — Доста приличаха на онези, сините мухи.
Този коментар, изглежда, събуди интереса на всички прилепи. Каквито и да бяха тези сини мухи, Грегор имаше чувството, че според прилепите са безкрайно по-вкусни от суровата риба.
— Може би е добре да прелетя над острова и да огледам. Ще си хапнем хубаво, ако приличат на сините мухи — каза Пандора.
На Марет не му се искаше да я пусне, но Хауард смяташе, че всичко ще бъде наред.
— Ако са само някакви мушици, какво могат да ни навредят?
— Не бих отишъл, не бих — обади се Темп, но никой не се вслушваше особено много в него.
— Защо не, Темп? — попита Грегор. — Знаеш ли що за насекоми са това?
Темп не знаеше. Или ако знаеше, не можеше да го изрази ясно.
— Насекоми лоши — беше всичко, което можа да каже.
— Ето го! — възкликна Лукса внезапно и островът изникна от тъмнината. Виждаше се на светлината на малък вулкан, който с бавно клокочене изхвърляше лава. Лавата се разделяше на два потока и се влива ще във водата със съсък. Местата, които не бяха на пътя на лавата, приличаха на джунгла с гъста pacтителност и лиани. Грегор предположи, че сигурно разчитаха на светлината от лавата, тъй като друга нямаше. Или може би им стигаше само топлината ѝ. Баща му беше му разказвал нещо такова — как са открили растения, които могат да виреят без светлина, ако има топлина. Е, каквото и да използваха, тези растения се справяха чудесно.
После се разнесе жужене. Цялото място вибрираше от невидим живот. На Грегор не му харесваше. Знаеше, че на Темп също не му харесва. Но другите долноземци, изглежда, бяха любопитни да видя т новия остров.
— Струва ми се жалко да го подминем, без изобщо да го разгледаме — каза Хауард. — Можем да съберем сведения, които ще помогнат на бъдещите пътешественици.
А и беше невъзможно да удържат Пандора.
— Да, наш дълг е поне да установим дали е под ходящо място за почивка. Някои от по-силните ни хвъркачи могат да предприемат пътуването, ако знаят, че могат да кацнат тук.
Решиха Пандора да направи бърз разузнавателен полет, за да огледа мястото по-отблизо. Тя литна и скоро беше над острова. Бързо го обиколи и докладва на прилепите с високи пронизителни звуци, които останалите дори не можеха да чуят.
— Казва, че е безопасно — съобщи Арес. — А мушиците са още по-вкусни от сините мухи.
— Е, защо да не похапнете — каза Марет. — Но само по двойки. Не искам всички да се отдалечавате от лодката едновременно. Можеш да отидеш с нея, Арес. После ще отидат Аврора и Андромеда.
Грегор вдигна Бутс, за да може и тя да гледа. Не всеки ден се случваше да видиш вулканичен остров в подземен океан.
„Защо пък да не го разгледаме, ако е напълно безопасно”, помисли си Грегор.
Но не беше.
Арес почти беше стигнал до острова, когато се случи. Черен облак избухна от джунглата и обгърна Пандора. Тя нямаше време да реагира. В един миг се стрелкаше наоколо и ядеше мушици, а в следващия вече я ядяха те. За по-малко от десет секунди оглозгаха гърчещия се прилеп до кости. Белият ѝ скелет увисна за миг във въздуха и падна с трясък в джунглата.
После едно озадачено гласче до ухото на Грегор попита:
— Къде пи’еп?
Глава 16
— Пандора! — изкрещя Хауард ужасено. — Пан! Той се прехвърли през борда на лодката и се готвеше да се гмурне във водата, когато Марет го дръпна рязко обратно долу.
— Пусни ме, Марет! Ние сме клетвени съюзници! — възкликна Хауард и започна да се мята буйно и хватката на Марет.
— Свършено е с нея, Хауард! Не можеш да ѝ помогнеш! — каза Марет.
Но Хауард беше неспособен да приеме това. Изви се, изтръгна се от ръцете на Марет и пак тръгна към борда на лодката. Марет го сграбчи за ръката, обърна го и с един юмручен удар го повали в безсъзнание. Лукса улови Хауард, залитна под тежестта му, но успя да смекчи падането.
Междувременно, Арес, чийто пръв порив беше да влезе в рояка, за да помогне на Пандора, направи рязък завой на сто и осемдесет градуса и полетя с всичка сила към открито море. Облакът от мушици, който беше само на половин метър от него се издигна във въздуха и започна да го преследва. Колкото и бързо да летеше, облакът го следвани неотлъчно.
Грегор почувства как го връхлита същата паника, която Хауард беше изживял няколко мига преди това.
— Арес! — изкрещя той. — Побързай! Точно зад теб са! — Чувстваше се толкова безпомощен. Не можеше да скочи във водата да спаси прилепа си. Щеше да е безсмислено, а и във всеки случай Марет щеше просто да нокаутира и него. Но дори да успееше да стигне до Арес, как щеше да спре рояк месоядни мушици? „Мисли, Грегор!”, каза си той. „Какво можеш да направиш?” Роякът вече настигаше Арес. Черният край почти докосваше опашката му. Щяха да го изядат! Щеше да бъде погълнат от насекомите и скелетът му щеше да падне във водата и… и… — чакай малко! Сети се!