Лукса задаваше от време на време някой въпрос, обикновено ако той си послужеше с непозната дума, но през повечето време само слушаше. Когато той свърши, тя остана да седи замислено няколко минути. После каза:
— Иска ми се да видя снега.
— Трябва да дойдеш горе някой път — каза Грегор, а тя се засмя. — Не, наистина, трябва да дойдеш в Горната земя за един ден. Или поне за няколко часа. Там, където живея, е доста готино. Искам да кажа, не е дворец или нещо такова. Но Ню Йорк е друга история.
— Не мислиш ли, че горноземците ще ме сметнат за странна? — попита Лукса.
Това беше проблем. Тази полупрозрачна кожа, тези виолетови очи…
— Ще ти сложим дрехи с дълъг ръкав, шапка и слънчеви очила — каза Грегор. — Няма да изглеждаш много по-странна от горе-долу половината жители на Ню Йорк. — Внезапно изпита въодушевление от идеята. — И можем да излезем, когато притъмнее малко, така че слънцето да не те заслепи. Искам да кажа, дори да отидем само до ъгъла и да си вземем по едно парче пица, ще е различно от всичко, което си виждала!
За минута и двамата бяха щастливи. Докато си мислеха как ще бъдат в Ню Йорк. Докато си мислеха как ще бъдат някъде другаде.
После Лукса въздъхна и направи онова движение, сякаш отблъскваше короната си.
— Разбира се, съветът никога не би ми позволил да отида.
— О, да, и това би те спряло, нали? — каза Грегор.
Тя му се ухили и точно щеше да отговори, когато Хауард изстена.
— Пандора? — каза той, надигна се и се изправи толкова бързо, че трябваше да се хване за Темп, за да не падне. Очите му се стрелнаха наоколо и се спряха върху трите прилепа, свити един до друг Погледна нагоре, сякаш се надяваше, че всичко е било сън и Пандора лети точно над главата му. Но, разбира се, не беше така.
— Пандора? — повтори той. Вдигна ръка към челюстта си и се обърна към Марет.
— Не можеше да я спасиш, Хауард. Никой от нас не можеше — каза тихо Марет.
Грегор ясно виждаше как цялата тежест от смъртта на Пандора се стовари върху Хауард и го смаза. Долноземецът отпусна лице в дланите си и се разрида. Гледката беше сърцераздирателна.
Бутс се приближи и го потупа по рамото.
— Няма нищо. Няма нищо. Всичко е наред, съкровище — каза тя утешително. Така ѝ казваха на нея, когато беше разстроена. Милите думи, изглежда, само накараха Хауард да заплаче още по-силно. Бутс хвърли поглед към брат си. — Ге-го, той плаче.
Грегор знаеше, че тя иска от него да помогне. Да оправи нещата. Но нямаше представа какво да на прави. Тогава се случи нещо неочаквано.
Лукса се изправи, с лице, по-бледо от обикновено.
Отиде при братовчед си, седна до него и го прегърна. После притисна чело към рамото му и каза:
— Тя винаги ще лети с теб. Знаеш това. Тя винаги ще лети с теб.
Хауард зарови лице в скута ѝ. Тя облегна буза на главата му. И мина дълго време, преди някой от двамата да престане да плаче.
Глава 17
Вечерята на Грегор се състоеше изцяло от сурова риба, тъй като отстъпи малката си дажба от хляб и месо на Бутс. Темп, Хауард и Арес направиха същото и тя изглеждаше заситена. С голяма прозявка каза:
— Затво’им очички?
— Да, затваряме очички, Бутс — каза Грегор и тя се сгуши до него.
Хауард, блед като призрак с изключение на посинялата от удара челюст, настоя да управлява лодката, за да може Марет да си почине малко. Темп застъпи на пост със Зап, която да му свети.
Преди останалите да заспят, Туичтип се обади:
— Вече се приближаваме. Подушвам плъхове отпред.
— А змиите? — попита Марет. — Още ли спят?
— Да, но не след дълго ще изплуват на повърхността. И са смъртоносни — каза Туичтип.
Това беше последното нещо, което Грегор би искал да чуе, преди да си легне. Плъхове… змии… смъртоносни заплахи… особено когато вече бе за тормозен от думи като рейджър… убиване… Гибелния. Непрестанно мислеше за тези неща. От време на време изпадаше в дрямка, но не можеше да заспи дълбоко и затова пръв чу как Темп вдига тревога.
— Няма ги, светливците, няма ги! — извика дрезгаво той.
Грегор седна, отвори очи и видя… и не видя нищо. Беше тъмно като в рог. Чуваше как Хауард се размърдва зад него и мърмори: