— Би трябвало да свърши работа за няколко часа — каза Хауард. — Достатъчно дълго, за да поспи Андромеда.
Не по-малко важни от лодката бяха двете торби, които намериха. Течението ги беше изхвърлило и един тунел. В едната имаше храна. В другата, за or ромно облекчение на Хауард, беше комплектът му за първа помощ.
— О, това! Това е ценно, колкото самата светлина! — възкликна той. Веднага отвори торбата и се погрижи за всички. Смени превръзките на Марет и Туичтип, като намаза раните с лекарство. Превърза отново ръката на Грегор, която показваше известно подобрение и намаза ухапванията от мушици на Арес с мехлем.
Хауард настоя Грегор да вземе останалата храна, тъй като Марет не беше в състояние да се яде, а двамата с Андромеда можеха да се изхранват със сурова риба.
— А и кой знае какво ще намериш в Лабиринта?
Грегор взе меча на Марет; Хауард все още носеше своя.
Накрая си поделиха светлината. Имаха две работещи фенерчета; това на Хауард беше угаснало окончателно по време на нападението от влечугите, а две бяха изчезнали в морето с Лукса и Бутс. Следователно имаше по едно фенерче на група, но Хауард накара Грегор да вземе всички резервни батерии.
— Дори без светлина Андромеда ще ни отведе у дома. Ти ще трябва да се пребориш с много повече трудности.
Грегор кимна. Сложи в едната раница шоколадовите десертчета, храната и работещите батерии и затъкна меча на Марет между презрамките. Фенерчето още беше прикрепено към здравата му ръка.
Андромеда изпъна гръб и положиха Марет отгоре. Хауард го загърна с резервното одеяло от комплекта си за първа помощ и възседна прилепа.
— Лети високо, Горноземецо Грегор.
— И ти лети високо — пожела му Грегор. Макар че „Беше ми приятно, че се познавахме” му се струваше по-подходящо. Едва ли щеше да види пак Хауард.
Андромеда излетя, като сграбчи сала в ноктите си на излизане от тунела. Почти веднага се изгубиха от поглед.
Грегор, Арес и Туичтип се обърнаха и се отправиха навътре без нито дума.
Глава 20
Насочвана от онова, което помнеше преди носът ѝ да пострада, Туичтип поведе Грегор и Арес през Лабиринта. Тунелът почти веднага започна да се разклонява. Някои пътеки водеха към кръстовища с разклонения в четири-пет посоки. Други се виеха в спирали и им трябваха десет минути да се изминат разстояние, което можеше да се извър ви за една по права линия. Навлязоха по-навътре и тунелите станаха още по-непредсказуеми. От тесен проход, през който едва можеха да се проврат, внезапно влизаха в огромна пещера, която на свой ред водеше до тунел с непреодолими каменни блокове.
Най-тежко беше за Арес, тъй като по-голяма та част от пътуването трябваше да бъде измината пеш. Той подскачаше редом с тях, пърхаше, правеше малки, бързи крачки в по-тесните проходи и разтваряше криле с облекчение, когато стигнеха до по-широко пространство.
Нямаше плъхове.
— Сигурно знаят каква съдба сполетя сестра ти — каза Туичтип. — Гризачите си мислят, че са те сломили и че Гибелния е в безопасност. Но в крайна сметка някой ще подуши следата ти и тогава ще за почне битката.
Придвижваха ce усилено напред около час, после спряха да си поемат дъх.
— Можеш да си спомниш всичко това? Само от онова, което подуши при Халбата? — обърна се Грегор към Туичтип.
— Да, но също така познавам Лабиринта по-добре от всеки друг. Живях тук около година, след като ме прогониха — каза задъхано Туичтип. Не беше много добре. Превръзките на носа и остатъкът от опашката ѝ бяха мокри с кръв, а погледът ѝ беше трескав.
— Мислех, че си живяла в Мъртвата земя — каза Грегор.
— Не и отначало. Криех се в една пещера долу край Халбата. Плъховете никога не идваха там, заради змиите. Не беше идеално, но беше по-безопасно от Мъртвата земя. После един ден задрямах, докато събирах гъби и един патрул ме видя. Трябваше да бягам, а не ми оставаше друго място освен Мъртвата земя — каза Туичтип. — С години не си размених нито дума с никоя жива душа. После осъзнах, че наблизо има друг плъх.
— Рипред — каза Арес.
— Понякога ме пускаше да оставам в леговището му, ако отсъстваше. Били сте близо до това място. Там, където за пръв път говорихте с него — каза Туичтип. — Сега си има цял отряд от плъхове. Но казва, че мога да остана само ако ви помогна да откриете Гибелния — каза Туичтип. — Иначе отново ще бъда сама. — Изглежда, че този страх я съживи. — Трябва да продължаваме напред.
Когато потеглиха отново, Грегор откри, че си мисли за Рипред. Да позволи на Туичтип да остане близо до него в Мъртвата земя, да ѝ позволи да из ползва леговището му и да се присъедини към неговата група — всичко това изглеждаше почти като проява на добрина. Но дали беше така? Всичко това се даваше при условие, че ще получи от нея нещо в замяна. Той знаеше, че може да използва нея и невероятното ѝ обоняние. Туичтип отчаяно копнееше да принадлежи към някаква общност. Те се нуждаеха взаимно един от друг. Като Рипред и Грегор. За Туичтип, както и за Грегор, въпросът беше какво щеше да се случи, когато тази нужда изчезнеше.