Голдшард обърна поглед към Грегор. Изражението ѝ беше умолително и той беше сигурен, че тя иска да му каже нещо.
— Недей… — прошепна тя. Но преди да успее да довърши, очите ѝ се изцъклиха безжизнено и тя престана да мърда.
— Какво се случи току-що? — избъбри Грегор.
— Не знам — каза Арес.
— Мъртви ли са? — попита Грегор.
— Съвсем мъртви. И тримата — отвърна прилепът. Спусна се надолу към земята, избягвайки локвите кръв, които се лееха от телата на плъховете.
— Знаеш ли кои са? — попита Грегор. — Известни ли са ти имената им? Голдшард? Снеър?
— Не и Голдшард — каза Арес. — Чувал съм за Снеър. Беше един от военачалниците на Горджър. Сражаваше се във войната, когато Горджър загина. Сигурно после се е присъединил към Гибелния. Би било логично. Всеки, който е близо до Гибелния, ще има много власт, когато той стане крал — каза Арес.
Грегор не се беше замислял много за политическите борби на плъховете, но сега, когато го направи, нещо му се стори странно.
— В такъв случай, защо Гибелния още не е станал крал? Близко е до ума, че едър и силен плъх като него досега щеше вече да е взел властта — каза Грегор. — Какво чака?
— Дори и Гибелния трябва да събере армия около себе си — каза Арес. — Има си собствени врагове сред плъховете. Рипред, например. Той желае смъртта му.
Това беше вярно. Част от плана на Рипред за собственото му издигане на власт беше да убие Гибелния. Снеър искаше да го спаси, но Голдшард беше готова по-скоро да остави Грегор да го убие, отколкото да се довери на Снеър.
В Голдшард имаше и нещо друго. Онзи последен поглед, който му беше отправила. Сякаш го умоляваше за нещо. Какво искаше да му каже? „Недей” „Недей” какво? Да не я убива? Беше малко прекалено късно за това.
Арес рязко обърна глава към входа на тунела.
— Колко? — попита Грегор.
— Само един, мисля — каза Арес. — Трудно е да се определи. Пътеката върви спираловидно. — Главата му пак потрепна. Този път на Грегор не му се наложи да пита; и сам беше чул драскането. Звукът спря. Нищо не се показа от тунела. Внезапно Грегор разбра защо.
— Това е Гибелния — прошепна той на Арес. Прилепът се съгласи с кимване. Сигурно беше така. Другите плъхове биха нападнали, но Гибелния знаеше, че е преследван. От човек. От горноземец. От воина.
Грегор си спомни думите от „Пророчеството за Гибелния”:
ЧУЙ ГО — ДРАСКА ДОЛУ ПАК,
ПЛЪХ С ЦВЯТ НА СТАР, ЗАБРАВЕН СНЯГ.
ЗЛО В ОДЕЖДА БЯЛА ЩО БЛЕСТИ,
ВОИНЪТ СВЕТЛИНАТА ТИ ДАЛИ ЩЕ УГАСИ?
Да, щеше да я угаси. Това беше дошъл да стори воинът.
Чу се ново леко драскане. Значи онова нещо беше там вътре. Само на няколко стъпки от него. Дебнещо.
Входът на тунела беше тесен — висок около метър и половина. Не можеше да влети вътре на гърба на Арес. Гибелния сигурно знаеше това. Искаше да го примами вътре сам. Добре тогава. Щеше да се изправи срещу него сам.
Грегор свали раницата от раменете си и я пусна на земята. Не искаше нищо да ограничава движенията му. Провери фенерчето си — светеше силно. Стисна меча и тръгна към тунела.
Арес вдигна крило да го спре.
— Не можеш да се биеш с него там вътре, Горноземецо.
— Е, той няма да излезе — каза Грегор.
— Чакай тогава — каза Арес.
— Какво? Да се появи нов отряд плъхове? — възрази Грегор.
Арес неохотно отпусна крило.
— Виж, имам чувството, че така трябва да стане. Че трябва да го направя сам — каза Грегор. — Но бъди готов, защото след като го убия, трябва бързо да се измъкнем оттук. Нали така?
— Ще бъда готов — каза Арес. Протегна крак и Грегор го стисна с ръка.
После се обърна към тунела. За десетината крачки, които извървя, преди да стигне до входа, почувства как изпада в онова особено състояние на ярост: изострените сетива, приливът на адреналин, избирателното зрение. Всяка молекула в тялото му се подготвяше да убива.
Втурна се вътре и почти веднага попадна на спиралата, която Арес спомена. Пътеката се виеше като тирбушон. Като прокарваше ранената си ръка покрай стената и държеше здравата с насочен напред меч, той мина през един, два, три пълни завоя и изскочи в квадратно помещение.
Гибелния се опитваше да се скрие от него. Само за миг зърна бяла козина и проблясване на розова опашка в една странична пещера.
Грегор си помисли как Лукса никога няма да стане кралица, как Туичтип кървеше на земята, как баща му плаче по телефона и как Бутс… сладката доверчива Бутс…
С разтуптяно сърце, сляп за всичко, освен онова късче козина, той се хвърли към пещерата. Вдигна меча във въздуха, като го насочи така, че да нанесе удара под ъгъл. Прихвана дръжката и с ранената си ръка и като събра всяка частица от силите си, насочи меча към Гибелния.