Грегор подгони плъхчето през спираловидните извивки на тунела и извън него. От онова, което видя, го заболя сърцето.
Бялото плъхче се опитваше да се сгуши под врата на Голдшард.
— Ма-маа! — проплака то. — Ма-маа! — Когато не получи отговор, трескаво взе да опипва с лапи муцуната на мъртвия плъх. — Ма-маа!
Грегор чу зад гърба си шумоленето от крилете на Арес.
— Да, така е. Тя е била негова майка. И когато ми каза „Недей”… — На Грегор му се наложи да спре за минута. — Мъчеше се да каже: „Не убивай бебето ми”.
— Трябва отчаяно да е искала да го опази от Снеър. Той щеше да вземе мъничето и да го научи да му се подчинява — промълви Арес тихо.
Кървави петна багреха бялата козина на бебето. Воплите му бяха сърцераздирателни. Сякаш това не беше достатъчен проблем, Арес рязко вдигна глава.
— Колко са този път? — попита Грегор.
— Най-малко десетина — каза Арес. — Трябва да решиш какво ще правиш, Горноземецо.
Грегор прехапа устна. Не можеше да реши. Всич ко се случваше прекалено бързо. Трябваше му по вече време.
— Добре, добре — каза той. Изтича и вдигна на ръце бебето. — Вземаме го с нас.
— Така ли? — попита Арес, сякаш тази мисъл изобщо не му беше минала през ума.
— Да. Защото няма да го убия, а няма и да го оставя тук, за да го използват другите плъхове — каза Грегор.
Арес поклати глава в съчетание от раздразнение и нежелание, но подложи гръб.
Грегор взе раницата си в едната ръка, преметна крак през врата на Арес, и сложи Гибелния пред себе си.
— Добре — каза. — Да бягаме бързо като реката.
Докато Арес се издигаше във въздуха, десетина плъха се втурнаха в галоп през конусовидния тунел. Те огледаха мъртвите тела, прилепа, бебето в ръцете на Грегор.
— Горноземеца държи Гибелния! — изкрещя един и всички други обезумяха, нададоха вой, заподскачаха във въздуха, като замахваха с нокти към похитителите.
— Дръж се! — нареди Арес. От десетината тунели, през които се излизаше от конуса, четири бяха достатъчно широки, за да може да лети. Той се спусна към един и излетяха.
Беше като най-страшното возене с влакчето на ужасите. Грегор мразеше тези влакчета, но те не бяха нищо в сравнение със сегашното въртене, стрелкане и премятане в тъмнината, разкъсвана само от лъча на фенерчето му, и обезумелите и съвсем истински живи плъхове, които се хвърляха срещу него от всеки завой. Грегор се вкопчи в Арес с крака и с едната си ръка, а с другата държеше бебето.
В един момент, докато се стрелкаха из пещерата и избегнаха на косъм няколко чифта щракащи зъби, Арес извика:
— Използвай меча си!
— Не е в мен! Счупи се и го оставих в пещерата! — каза Грегор. Беше му неприятно да стовари върху Арес цялата отговорност за бягството, но какво можеше да направи?
Плъховете почти ги настигаха, когато Арес направи завой и успя да се вмъкне в един тунел.
Плъхчето беше престанало да пищи:,Ма-маа!” и сега надаваше поредица пронизителни тревожни писъци:
— Ийк! Ийк! Ийк!
— Накарай го да млъкне, Горноземецо. Гласът му се разнася надалече. Всеки плъх в Лабиринта ще разбере, че мъничето е в опасност! — изкрещя Арес.
Грегор си спомни колко надалече се разнасяха писъците на Бутс — през врати, по коридори, чуваха я дори хората в асансьора. Сякаш природата беше замислила бебешкия ѝ плач така, че да се чува надалече. С плъховете трябваше да е същото.
Отначало се опита да успокои Гибелния с гласа си. Не беше достатъчно. Може би щеше да е по лесно, ако стояха спокойно на земята, но при този кошмарен полет беше безполезно. Опита се да го погали по гърба и главата, но и това не помогна. Човешкият глас, докосването и миризмата на Грегор бяха допълнително плашещи непознати неща за плъхчето. Накрая Грегор успя да пъхне ръка в раницата и да измъкне едното десертче. Разкъса опаковката, отчупи парче и го пъхна в устата на издаващото жални вопли плъхче.
Разнесе се едно изненадано: „Ийк!”, после мляскащ звук и Гибелния бе омаян от първата си прекрасна хапка шоколад.
— Още! — Беше толкова странно да чуе плъхчето да говори, но то наистина говореше. — Още! — повтори то, точно както правеше Бутс.
Грегор пъхна още едно парче шоколад в устата на плъхчето и то го излапа. Гибелния, изглежда, имаше по-добро мнение за него сега, когато му беше дал шоколад. Поотпусна се, притисна се към него и така беше по-лесно да го държи.
— Мислиш ли, че скоро ще се измъкнем оттук? — попита Грегор, докато излитаха бързо от един тунел.