— Изпратете им праха! Как може така! Виждали ли сте Арес? Виждали ли сте какво прави чумата? Колкото и да мразите плъховете, нима наистина искате да умрат така?
Мина дълго време, преди някой да отговори.
— Имаш много милостиво сърце, Горноземецо Грегор — каза Соловет.
Не беше вярно. Може би Грегор не искаше плъховете да умрат от такава ужасна смърт. Сети се за израза: „Не бих го пожелал и на най-лошия си враг”. Но не им беше простил за баща си, за Тик, за Туичтип, за Аврора или за Лукса. Разполагаше с дълъг списък от неща, за които никога нямаше да им прости.
— Не, нямам милостиво сърце — каза горчиво Грегоp. — Но имам майка и клетвен съюзник, болни от чума. Вашата болница започва да се пълни. Имаме нужда от плъховете, за да открием лекарството. Тика че какво решаваш, Соловет?
Глава 12
В крайна сметка нямаше избор. Трябваше да се съгласят да изпратят на плъховете праха срещу бълхи. Според Грегор това не беше кой знае каква отстъпка, след като уж всички бяха на една и същи страна, за да се борят с чумата. Решението обаче очевидно беше мъчително за хората, които шепнеха разпалено помежду си в продължение на няколко минути, преди Соловет да обяви, че приемат. Трима се разплакаха, а един напусна срещата в знак на протест.
Начинът, по който мразеха плъховете — степента, до която бяха готови на жертви, за да ги видят мъртви — надхвърляше всичко, което Грегор беше виждал. Човекът, който напусна срещата… наистина ли предпочиташе да гледа как всички загиват, вместо да помогне на няколко плъха да оцелеят? Очевидно отговорът беше „да”.
Следващият спорен въпрос беше как да стане пътуването до Лозето на очите. Грегор за пръв път видя карта на Подземната страна. Четирима долноземци разгънаха огромния свитък върху сцената и притиснаха краищата му с мраморни пирамиди. Картата се виждаше ясно дори от трибуните. Беше разделена на много сектори, всеки оцветен различ но и надписан в черно. Грегор намери Регалия беше на север. Гризачите разполагаха с един район на юг, макар че част от него беше замазана с боя, а отгоре пише: „Окупиран“. Водният път заемаше голяма част от средата на картата. На югозапад от Регалия Грегор разпозна земите, които принадлежаха на хвъркачите и пълзливците, но на картата имаше и много непознати имена.
Погледът му се задържа върху сектора от картата с надпис „Окупиран“. През него криволичеше голяма река. От различните цветове разбра, че преди е принадлежала на плъховете, но сега я контролират хората. Такава голяма река сигурно предоставяше Големи запаси от риба. Сигурно за нея говореше Рипред, когато каза, че хората искат да уморят плъховете от глад. Няма ли река, няма и риба. Но сега хората се бяха съгласили да върнат риболовните територии като условие за участие на плъховете в Мисията.
Соловет се приближи до подиума с една показалка и насочи вниманието на всички към големия зелен триъгълник, който се простираше от сегашната територия на плъховете до източния край на Водния път.
— Според най-точните ни предположения Лозето на очите се намира в общи линии ето тук. — Тя почука в една точка, която беше толкова навътре в джунглата, че беше почти извън картата. — Много близо е до Огнените земи, но евентуалното влизане от изток ще бъде блокирано от секачите.
— Кои са секачите? — обърна се Грегор към Темп.
Хлебарката се допита с щракащи звуци до няколко от приятелите си.
— Мравки, мислим, че им казват някои, мравки — каза Темп.
— Защо им е на мравките да ни препречват пътя? — попита Грегор.
— Мразят топлокръвните, секачите, мразят топлокръвните — каза Темп.
На Грегор му се щеше да разпита още за мравките, но не искаше да пропусне това, което ставаше на срещата.
— Из джунглата се върви с цели дни — каза Мандж. — Как ще открием Лозето на очите в това море от дървета и лиани?
Нериса прочисти гърло и проговори за първи път.
— Уредих ви водач.
— Ти… наистина ли? — попита Рипред и погледна към Викус за потвърждение. Но той изглеждаше не по-малко изненадан от Рипред.
— Кога направи това, Нериса? — попита Викус.
— Доста отдавна. Но съм сигурна, че той ще бъде там — каза Нериса. — Яви ми се във видение с Горноземеца.
Друго видение! Тези приказки за видения никога не бяха хубаво нещо. Макар че явно всички приемаха пророчествата на Сандуич много сериозно, виденията на Нериса не се посрещаха с особено уважение.
Ако хората се въздържаха да изразят открито съмненията си, то с плъховете не беше така.