— Страхотно. Да, това е тиксо. Наистина се оказа полезно — каза Грегор. Погледна в другия страничен джоб и видя еднолитрова бутилка минерална вода със скъп етикет. — Винаги е хубаво да имам вода под ръка.
— Пише, че е добита от ледници — каза Марет, като посочи с пръст етикета. — Какво точно представляват ледниците?
— Te са нещо като грамадни късове лед — обясни Грегор.
— Чувал съм за леда. Вода, която е твърда като камък. Е, тази вода от ледниците… има ли някаква особена полза от нея? — попита Марет.
Грегор нямаше представа. Вкъщи пиеха вода от чешмата. Майка му ги караше да я източват по цяла минута, за да няма ръжда от тръбите. Със сигурност не пръскаха пари за ледникова вода, която струваше четири долара бутилката! Грегор неуверено прокара палец по етикета с цената на бутилката.
— Хм, не знам. Според мен е обикновена вода — каза той. Марет изглеждаше малко разочарован, затова Грегор добави: — Но се обзалагам, че е съвсем чиста, защото е замръзнала много преди да има толкова голямо замърсяване. Да, погледни ето тук на етикета: „Изключително чиста”.
— А, ясно — каза Марет, удовлетворен. — Не винаги е лесно да се намери чиста вода, особено там, където отиваш. Донесох още нещо, макар че не съм сигурен точно какво е. Но излъчва усещане за щастие. Помислих си, че ако го донеса, може да ти напомни за вкъщи.
Марет измъкна от джоба си пакетче дъвки. Опаковката беше яркорозова и върху нея имаше картинки като от анимационни филмчета, с ококорени деца, които надуваха огромни балони от дъвка.
Грегор се засмя.
— А, да, дъвка за балончета. Сестра ми Лизи я обожава. Знаеш ли, това наистина ми напомня за вкъщи. Благодаря, Марет.
Появиха се долноземци с подноси храна и започнаха да ги нареждат на масата пред дивана. Марет се надигна да си върви.
— Не си отивай. Има купища храна. Остани да хапнеш с мен — каза Грегор.
Марет се поколеба. Грегор беше напълно сигурен, че той се страхува да не наруши някакво правило. Вероятно войниците никога не се хранеха в кралските покои.
— Хайде, Марет. Сигурно си гладен. Всеки знае, че болничната храна е кофти — каза Грегор. Всъщност, когато ходеше на свиждане в болницата при приятеля си Лари при поредния му пристъп на астма, храната обикновено му се струваше доста прилична. Но пациентите вечно се оплакваха от нея. Да лежиш в болница, особено ако се чувстваш зле, вероятно предоставяше много възможности да не доволстваш от храната.
Марет се усмихна.
— Малко е блудкава — призна той. — Макар че само като се сетя как ядохме сурова риба по време на миналото пътуване, и най-обикновената храня почва да ми харесва.
— В такъв случай остани. Не искам да се храня сам — каза Грегор. — Моля те.
Марет седна отново на дивана и остави патерицата си настрани.
— Това е истинско пиршество.
Така беше. Не отстъпваше на храната, приготвена за коронацията на Нериса. Имаше пикантен пай с яйца и сирене, пълнени гъби, пържола, миниятюрни сурови зеленчуци със сос за топене и едно ястие, на което Грегор вече беше попадал няколко Пъти — скариди в сметанов сос.
Грегор посочи скаридите.
— Това е любимото ядене на Рипред. Миналия път, когато бях тук, напъха цялата си муцуна в купата и изяде всичко наведнъж.
— Не може да му се сърдиш — каза Марет и си сипа скромна порция скариди.
— Давай, можеш да изядеш повече — каза Грегор и добави един голям черпак от ястието в чинията на Марет. Самият той си взе парче пай с яйца и сирене. Стомахът му все още беше чувствителен и имаше киселини след повръщането, но знаеше, че трябвa да яде, щом му предстои път. За щастие паят беше невероятно вкусен.
— Хей, Марет, защо искате да уморите плъховете от глад? — попита той.
Марет се забави няколко мига, преди да отговори.
— По този начин Соловет искаше да им покаже, че винаги, когато ни нападат, ще има последствия.
— Но това означава, че и мъничетата умират от глад. Не само големите плъхове — каза Грегор. — Това не те ли притеснява?
— Разбира се, че ме притеснява! — Марет поклати глава и въздъхна. — Грегор, сигурно ти е много трудно да разбереш как стоят нещата за нас. Ние сме израснали в свят, където трябва да убиеш иди да бъдеш убит. Понякога се опитвам да си представя какво би било, ако не трябваше вечно да мислим за война. Какви щяхме да бъде? Какво щяхме да правим?
— Добре, ти какво щеше да правиш? — попита Грегор.