Грегор хвърли поглед към останалите от групата за някакво обяснение и видя друга озадачаваща сцена. Всички бяха замръзнали като статуи, сякаш виждаха призрак. Викус беше обгърнал с ръка Coловет и за пръв път те наистина заприличаха на Грегор на женена двойка.
Бутс посегна щастливо към топката. Грегор си спомни как Лукса стискаше здраво топката в ръка и предизвикваше Бутс да си я вземе. „Ще трябва да си по-силна и по-находчива от мен”. Но пръстите на Хамнет се разтвориха с готовност и Бутс пое топката.
— „Т” като „топка” — каза тя и се усмихна.
— И като „талантлива”. Като теб — каза Хамнет и леко я смушка с пръст в корема. Тя се разсмя и вдигна поглед към Темп, който още се мъчеше да се освободи от лозите.
— Темп! Слез! Топка се върна! — викна Бутс.
— Оооох… — Темп изпъшка. Хамнет посегна на горе, размота лозите от крилете на Темп и го остани на земята.
— А кой е този храбър пълзливец, който полита срещу съскач? — попита Хамнет.
— Аз съм Темп, съм аз — каза Темп, като намести отново крилете си така, че да прилепнат плътно към тялото му. Бутс дотича, качи се на гърба му и хвърли топката. Двамата хукнаха, сякаш никакън непознат и никакъв гигантски гущер не се бяха появили изневиделица.
Хамнет се обърна назад и огледа внимателно групата. Полуусмивката още играеше по устните му. Настъпи дълго мълчание.
— О, вижте. Това е Хамнет. Не е мъртъв — обади се Рипред най-после. Плъхът вдигна нещо, което приличаше на човешки череп, и започна да го глозга.
— Това с черепа е много подходящо за случая, Рипред — каза Хамнет.
— И аз така си помислих. Как си? — каза Рипред.
— Забележително добре, предвид всички обстоятелства — каза Хамнет. Погледна назад през рамо към гущера. — Безопасно е. Можеш да слезеш.
Листата се раздвижиха леко и по опашката на гущера се плъзна малко момче. Не се приземи със същата лекота като Хамнет, а се наложи да подскочи Няколко пъти на един крак, за да запази равновесие. В момчето имаше нещо нередно. „Не, не нередно, просто различно” помисли си Грегор. После проумя. То имаше същата невероятно бледа долноземска кожа, но главата му беше покрита със смолисточерни къдрици, а очите му бяха зелени като близалка с вкус на зелено лимонче. Кой беше той? Не приличаше нито на жителите на Подземната страна, нито на човек от света на Грегор.
Момчето хвана Хамнет за ръка и огледа всички в групата един по един със странните си зелени очи.
— Това е синът ми, Хазард — каза Хамнет.
— Не само жив, но и с дете междуземец — отбеляза Рипред. — Определено знаеш как да се появиш впечатляващо.
Междуземец. Дали това означаваше наполовина горноземец и наполовина долноземец? Това би обяснило защо не приличаше нито на едното, нито на другото.
Викус бавно пусна Соловет и се приближи към новодошлите. Коленичи пред момчето и взе свободната му ръка.
— Здравей, Хазард. Аз съм дядо ти Викус.
— Дядо ми живее в Ню Йорк — отговори Хазард — Майка ми щеше да ме заведе да го видя, но умря — Акцентът му беше нещо средно между този на Грегор и резкия, официално звучащ говор на долноземците.
— Имаш двама дядовци. Аз съм бащата на твоя баща — каза Викус.
Хазард въпросително вдигна поглед към Хамнет. Хамнет кимна леко, уклончиво.
— Не знаех, че имам двама — каза Хазард. — Ти къде живееш?
— Живея в Регалия — каза Викус.
— Не знам къде е това — каза момчето. — Ние ще ти дойдем ли на гости?
— Винаги… сте… добре дошли. — Викус трябваше да пусне ръката на момчето, защото се разплака. Върна се при Соловет и застана с гръб към Хамнет и Хазард и с лице, заровено в една носна кърпа. Грегор го беше виждал да плаче и преди — но този път не разбираше какво става. Ако Хамнет беше син на Викус, защо Грегор никога дори не беше чувал името му? Как беше намерил горноземка и как им се беше родил син? Какво правеше тук в пустошта? Как така Нериса знаеше за него, а всички други бяха…какво? Мислеха го за мъртъв? Хрумна му, че може би Хамнет е бил прогонен и точно затова всичко беше такава голяма тайна. Хората биваха прогонвани само заради наистина ужасни неща. Разбира се, тъй като Арес почти постоянно беше заплашен от прогонване, а Грегор само преди няколко месеца беше изправен на съдебен процес, от който зависеше животът му, той не можеше да прави никакви прибързани заключения по въпроса.
— Защо си дошъл тук, Хамнет? — попита дрезгаво Соловет. — Справял си се достатъчно добре без нас в продължение на десет години. Избяга и тъй като не те беше грижа за нас, остави да повярваме, че си мъртъв. Защо си дошъл сега?