Избягал ли? Грегор не познаваше никой „избягал” от Регалия. Всички приемаха като истинска смъртна присъда да се намираш извън закрилата на града. Но ето че тук имаше някой, който беше избягал и, изглежда, се справяше добре. Защо го беше направил? Грегор си умираше да разбере, но му се струваше, че не е сега времето да попита. Всъщност, беше донякъде смущаващо изобщо да е тук, по време на толкова личен момент.
— Тук съм, защото обещах да дойда — каза Хамнет. — Преди десет години, когато напусках Регалия, едно момиченце се промъкна след мен и ме накара да се закълна, че ще бъда на това място по това време. Каза ми, че ще бъда придружен от съскач и дете междуземец. Помислих я за луда и се съгласих, само за да я успокоя. Но десет години по-късно, все още жив и наистина намирайки се в компанията на съскач и дете междуземец, си помислих, че тя може наистина да има дарба за ясновидство. Къде е Hариса? Жива ли е още? — попита Хамнет.
— Не само е жива, но е и кралица, Хамнет — каза Рипред.
— Кралица ли? — възкликна Хамнет. — Но какво стана с…
— Сестра ти, Джудит и съпругът ѝ бяха убит от плъхове. Племенницата ти Лукса изчезна преди няколко месеца, сражавайки се в Лабиринта. Смята се, че е загинала — каза Соловет. — Но ти изгуби правото да скърбиш за тях, Хамнет. Твоята близначка Джудит, нейният съпруг, твоята племенница — ти се отрече от тях, когато ни обърна гръб.
Ау! Сега Грегор вече наистина не искаше да бъде тук. Разиграваха се много неприятни семейни сцени.
— Нямаш власт да се разпореждаш с мен, майко — каза Хамнет. — Нито какво да правя, нито какво да мисля и в никакъв случай за какво да скърбя.
— Е, ти ли си нашият водач? — вметна Лапблъд, като нетърпеливо отмести настрани с рязко движение на опашката си купчина кости.
— Не знам. Аз ли съм? — попита Хамнет.
— Според лудата ви кралица — рече Мандж. — Тя каза, че ще ни отведеш до Лозето на очите.
— Така ли каза? А каква работа може да има там такава смесена компания като вас? — попита Хамнет.
— Грози ни „Кървавото пророчество” — каза Рипред. — По всеобщо мнение Лозето е люлката. — Зъбите му пробиха върха на черепа, който глозгаше, и се показаха през очните орбити.
— Кървавото пророчество… Да, заминах преди доста време. Е, къде ви е воинът? — попита Хамнет.
— Ето го там, стъпил е с ботуши в костите — каза Рипред.
Грегор, който все още тихо се опитваше да измъкне краката си от гръдния кош, в който се бяха заклещили, спря под погледа на Хамнет. Типично за Рипред — да го представи точно когато изглежда като пълен глупак.
— Това ли е воинът? Сигурен ли си? — попита Хамнет.
— Съвсем сигурен. Вече премина през две пророчества. Не се тревожи, много по-способен е, отколкото изглежда. Малко е самонадеян обаче. Дори разпространява слухове, че е рейджър — каза Рипред.
— Воин и рейджър. Сбъднатата мечта на майка ми. — каза Хамнет, като изгледа Грегор с неподправено отвращение.
Грегор подритна гневно гръдния кош и най-после успя да си освободи краката. Яд го беше на Рипред, че спомена за „рейджъра”. Какво му беше обменила Туичтип, че представлява един рейджър… роден убиец? Кой искаше да бъде такъв? Не и Грегор! И със сигурност не го разгласяваше наляво и надясно!
— Е, в джунглата това, че си рейджър, само ще ти утрои неприятностите — каза Хамнет. — Надявам се, че си овладял „силите” си. — Последните думи прозвучаха саркастично.
— Така ли? Е, аз пък се надявам, че знаеш къде трябва да ни заведеш, защото нямам много време — отвърна ядосано Грегор. В момента не му се влизаше в такива разговори.
— Не си спомням да съм се съгласявал да те заведа където и да било — каза Хамнет.
— А аз пък не си спомням да съм те молил — отвърна Грегор. Човече! Имаше чувството, че npез почти половината от това пътуване се налага да се кара с някого, но всички все се заяждаха с него.
— В такъв случай въпросът е решен. Не сме си от полза един на друг. Хайде, Хазард — каза Хамнет и тръгна с детето обратно към гущера.
Мандж нададе яростно ръмжене и се обърна към Соловет.
— За нищо не ставате! Всички до един! Довличаш ни на това глупаво място и за какво? Родният ти син отказва да ти помогне да намериш лекарство срещу тази чума!
— Нямаме нужда от помощта му — каза Соловет пренебрежително.
— Ти все си мислиш, че никой не ти е нужен. Напълно заслужаваш да те изоставим да изгниеш тук в джунглата, Соловет — каза Лапблъд.