— Вървете тогава. Върнете се в пещерите си. Ще намерим лекарството и без вас — каза Соловет. Но не идвайте да хленчите на вратите ни, че мъничетата ви измират!
— Това ти го обещаваме. А ето ти и още едно обещание. Няма да умрат сами! — изсъска Мандж и се приготви за атака.
Следващият миг беше сякаш забулен в мъгла. Стражът най-близо до Соловет измъкна меча си, а другият се метна на прилепа си и излетя. Лапблъд скочи и застана до Мандж.
Грегор разбра, че само след броени секунди някой ще бъде мъртъв.
Изведнъж стражът на земята падна по гръб, а Хамнет зае мястото му с неговия меч в ръка. Когатж Мандж атакува, Хамнет хвърли меча и върхът на острието се заби в една пукнатина точно на пътя на плъха. Мандж се извъртя, за да не се натъкне право на острието, при което то избръсна единия му мустак. После заора в земята, удари се в Лапблъд и тя изгуби равновесие. Двата плъха паднаха един върху друг. Когато стражът върху прилепа се спусна към плъховете, Хамнет скочи във въздуха, сграбчи ръката, с която държеше меча и силно го дръпна надолу. Стражът се приземи със сумтене по корем, а острието на меча му се счупи на две в камъка. Всичко стана много бързо. Никой не разбра какво ги е сполетяло. Плъховете и стражите бавно се надигнаха и седнаха, със замаяни изражения.
Грегор зяпна. Не беше сигурен как точно стана, но Химнет спря схватката, без никой да изгуби нищо, освен няколко косъма от мустака си. Грегор хвърли поглед към Рипред, който още гризеше черепа, без изобщо да се впечатли от сцената.
— Знаех си, че той ще се погрижи за това — каза Рипред, сви рамене и пъхна остатъка от черепа в устата си.
Хамнет издърпа меча от пукнатината и го огледа:
— Всичко си е все същото — каза той.
— Ти не си същият — отговори тихо Соловет. Иначе защо онзи гризач е жив?
Хамнет постави задния край на меча на китката си и го поднесе на Соловет, обърнат с дръжката към нея.
— А защо ти си още жива?
— Защото никога не спирам да се бия — каза Coловет, като взе меча.
— Стига! — каза Викус. — Прекратете това, моля ви. — Избърса лице с кърпата си и се обърна към сина си. — Хамнет, чумата ни връхлетя. Болницата е пълна с жертви. Гризачите са на косъм от епидемия. Трябва да стигнем до Лозето на очите. Не можеш ли да ни помогнеш поне за това?
Хамнет поклати глава и се канеше да отговори, когато Хазард го дръпна за ръката:
— Ти знаеш къде е. Лозето на очите.
— Хазард, ти не разбираш… — започна Хамнет.
— Бихме могли да ги заведем. Аз мога да говоря с прилепите. И с пълзливеца — каза Хазард. — Той наистина ли ти е баща? Както ти си ми баща?
При този въпрос Хамнет замръзна. Стоеше без да помръдне, държеше Хазард за ръка, а по лицето му се изписа болка.
— Наистина ли? — повтори Хазард.
— Да, да, баща ми е — каза Хамнет. — Добре. Кого ще водя? Не и цялата тази тълпа.
— Не, не всички. Ние, трите плъха, двамата горноземци, пълзливеца, два хвъркача и майка ти — каза Рипред.
— Без майка ми и без хвъркача ѝ — заяви Хамнет категорично.
— Може наистина да имаме нужда от нея, момче, ако попаднем в беда — каза Рипред.
— Не! Не и ако искате помощта ми! — отсече Хамнет. Сега той се обърна към Соловет и заговори направо на нея: — Без теб, ако искаш помощта ми.
— Тази жена майка ти ли е? — попита Хазард с широко отворени очи.
— Изчезвайте оттук! Останалите, изчезвайте оттук, дори и така вече събрахте половината джунгла! — изкрещя Хамнет и размаха ръце, сякаш за да ги избута назад. — Изгасете огъня и се махайте!
Стражите погледнаха Соловет, която им кимна. Огънят беше загасен, а стражите и Соловет възседнаха прилепите си. Викус се готвеше да последва примера им, но изведнъж се обърна към Хамнет и стисна в здрава прегръдка. Хамнет остана с отпуснати отстрани ръце, без да отвърне на жеста, но и без да го отблъсне.
Винаги може да се прибереш вкъщи. Знай това. Може да правиш толкова много други неща. Няма се налага да се биеш! — каза Викус.
— Викус, не мога… — заекна Хамнет.
— Можеш! Помисли си! Помисли за детето. Ако нещо ти се случи… — Викус отстъпи назад и почти разтърси Хамнет за раменете. — Какво правиш тук, което не можеш да правиш там?
— Не причинявам вреда — каза Хамнет. — Не причинявам повече вреда.
Викус бавно го пусна, кимна, обърна се и яхна прилепа си.
— Лети високо — каза той, без да се обръща конкретно към някого.
Соловет даде сигнал и групата от прилепи и хора потегли.
— Чао! Ей, чао! — провикна се Бутс, като махаше за довиждане.
— Радвам се, че това свърши — рече Рипред. — Винаги стават големи сцени с това твое семейство. Никога няма да ви поканя на вечеря.