— Какво беше това? — попита той, като отстъпи назад от потока.
— Нещо, което мисли, че си вкусен — рече Рипред.
— Затова ли не може да пием от тях? Опасно ли да е да се пие вода? — попита Грегор.
— Да, водата е отровна. Ако пиеш от нея, ще умреш — каза Рипред.
Грегор веднага се върна и обясни на Темп колко са страшни потоците, така че хлебарката да знае и да държи Бутс далече от тях.
— Поток лош — съгласи се Темп.
Но когато Грегор каза на Бутс да не влиза във водата, тя се огледа нетърпеливо наоколо и хукна към потока, като пискаше весело.
— Вода? Ние ходим плуваме?
Той я догони и я хвана за ръка.
— Не! Няма плуване! Лоша вода, Бутс! Няма да пипаш водата! — Каза го толкова строго, че ъгълчетата на устата ѝ се извиха надолу, а очите ѝ се напълниха със сълзи. — Хей, хей, всичко е наред. Не плачи. — Той я прегърна. — Само стой далече от водата. Много е… много е гореща — каза той. — Нали се сещаш, като в банята?
Това, изглежда, ѝ прозвуча по-логично. Когато бойлерът в сградата работеше, понякога от крана течеше вряла вода.
— Пари? — каза тя.
— Правилно. Пари. — Грегор я вдигна и я понесе обратно към другите. — Ще яздиш ли Темп? — попита той.
— Да-аа! — възкликна Бутс. Тя се измъкна от ръцете на Грегор и се покатери върху хлебарката. — Ти не пипа вода, Темп!
Грегор се почувства малко по-добре.
— Нито растенията! — добави той.
— Нито растенията! — строго каза Бутс на Темп.
Хората бяха оставили няколко раници с провизии. В едната имаше материали за първа помощ и гориво, които Грегор трябваше да носи. На плъховете се паднаха три по-големи торби с храна. Те имаха ремъци за прикрепване към предните крака на гризачите и колан, който се затягаше под коремите им. Нике отговаряше за няколко тежки кожени меха с вода.
Грегор огледа със съмнение гъсто преплетените лиани.
— Как ще се справиш там вътре, Нике? — Там тя не можеше да лети, а ходенето беше много изтощително за прилепите.
— По-нависоко има места, където растителността не е толкова гъста — каза Нике. — Ще летя над лозите, когато трябва и ще се присъединявам към групата, когато мога. Ти и сестра ти ще яздите ли?
Според Грегор не беше честно да я кара да носи освен всички мехове за вода и тях двамата. А Темп едва ли щеше да се съгласи да остане сам на земята.
— Ще вървим пеш — каза той.
Запали един фенер и се приготви за дълго ходене. За резерва окачи едно фенерче на колана си. Голямата раница с материалите за първа помощ и маслото за фенерите щеше да носи на гръб. По-малката раница, която Марет беше напълнил с фенерчета и разни други неща, преметна през гърдите си. Вътре имаше и някои неща, които Дулси беше сложила за Бутс — дрехи за преобличане, одеяло, играчки, малко бисквити, четка за коса. Грегор извади от джоба си огледалото, което му беше дала Нериса, и сложи и него в раницата. Въпреки че не носеше със себе си препис от пророчеството, Бутс обичаше да си играе с огледала и можеше да му потрябва нещо, с което да я разсее. Преметна през врата си кожения мех със скариди в сметанов сос. Отначало беше помолил да вземе скаридите като подарък за Рипред. Все още имаше намерение да му го даде, но щеше да го използва като средство за убеждение. Щеше да е хубаво да измъкне любимото ядене на плъха, ако се наложеше да му поиска услуга.
Грегор реши, че е готов за път, когато усети как Темп го побутва. Обърна се и видя хлебарката да държи в устата си меч, прибран в ножница.
— Това не забрави, не и това — каза Темп.
Откъде се беше взел този меч? Грегор дори не го беше виждал до този момент. Сигурно Соловет му го беше оставила. Неумело закопча широкия кожен колан на кръста си и се помъчи да сложи меча така, че да може да го извади по-лесно. Накрая мечът се озова на десния му хълбок, а острието сочеше под ъгъл напред. Това му се видя неправилно. Най-после успя да го извърти и да го премести отляво, като острието сочеше назад. Сега можеше лесно да хване дръжката и да измъкне меча с дясната си ръка.
— Разбра ли как става, а, воине?
Грегор вдигна поглед и видя, че Хамнет го наблюдава. Хамнет не носеше меч, само къс нож в калъф на крака си.
— Сигурно ще разбера, ако се наложи да го използвам — каза Грегор, като повдигна колана на кръста си, сякаш знаеше какво прави. Мечът се удряше в крака му.
— На колко си години? — попита Хамнет.
Грегор си помисли да каже „тринайсет” или „четиринайсет”. Беше достатъчно висок, макар и кльощав. Ако беше по-голям, може би Хамнет щеше да се отнася към него с повече уважение. Не, вероятно не.