— Е, ще потегляме ли? — попита Рипред.
— Да, задържахме се тук прекалено дълго — каза Хамнет. — Фрил ще води, а аз ще вървя последен. Ще тръгнем по пътеката, която започва при Арката на Тантал, но нататък се губи в джунглата. Помнете: стъпвайте много внимателно и не повреждайте нищо. И си наглеждайте провизиите. Хвъркачите не случайно са нарекли Арката на Тантал с това име.
— Какво е Тантал? — обърна се Грегор към Нике, докато наместваше меховете за вода на гърба ѝ.
Не какво, а кой. Горноземец от стари времена. Извършил огромно престъпление. За наказание трябвало да стои в локва вода под дърво, отрупано със сладки плодове. Изпитвал огромна жажда и глад. Но щом се наведял да пие, водата се отдръпнала. Посегнел ли към плодовете, клоните се издигали нависоко и той не можел да ги стигне.
— Така ли е умрял? — попита Грегор.
— Той вече бил мъртъв — каза Нике. — Така бил наказан да прекара вечността.
Грегор се помъчи да разбере смисъла на историята и какво общо имаше с влизането в джунглата, когато групата започна да се придвижва през джунглата. Фрил тръгна напред с Хазард, кацнал на гърба ѝ. След нея вървяха Мандж и Лапблъд. Грегор настигна Темп и Бутс. Рипред и Хамнет се движеха най-отзад. Нике изчезна нагоре в лозите над тях.
Щом Грегор мина под Арката на Тантал, всичко се промени, сякаш пристъпи през някакъв портал и друго измерение. Земята под краката му се превърна от камък в мъх. Въздухът стана плътен и наситен с остра миризма на гниещи растения. Не можеше да го докаже, но беше готов да се закълне, че температурата се повиши с няколко градуса. А звуците на джунглата, които преди бяха безопасно далече, сега станаха оглушителни.
Само след няколко минути се изпоти и изпита желание да среже крачолите и да си направи къси панталони. Презрамките на раницата се врязваха в раменете му. Носът му протече от топлия, влажен въздух. В Подземната страна никога не се беше случвало да му е горещо и усещаше студ само когато беше мокър. Обикновено температурата беше приятна, ако носиш къси ръкави.
Гладкият килим от мъх отстъпи на коварна плетеница от корени. Изникваха на най-различна височина, a заради потрепващата светлина от потоците беше трудно да прецениш колко високо да повдигнеш крак, когато стъпваш. За единайсетгодишно момче Грегор имаше доста големи крака. Родителите му все се смееха за това и му казваха, че като порасне няма да са толкова несъразмерни. Но сега му тежаха в туристическите ботуши, които госпожа Кормаки му беше подарила. Ботушите бяха останали от един от вече порасналите ѝ синове и един номер по-големи — Грегор беше натъпкал отпред тоалетна хартия, за да му станат, — така че трябваше да се справя с този допълнителен сантиметър и половина. Всички други, изглежда, се придвижваха с лекота — Фрил, плъховете, Темп с деликатните си крака. Грегор хвърли поглед през рамо да види как върви Хамнет, препъна се в един корен и се блъсна в Мандж.
— Защо не свалиш от краката си тия глупави неща? — скара му се Мандж.
Но Грегор не посмя. Кой знае какво го дебнеше? Представи си хищни зъби и жила, тръни и шипове, и си остана с ботушите.
Бутс яздеше удобно върху гърба на Темп и се забавляваше чудесно, учейки го на „Песничката за азбуката”. Хлебарката се справяше добре до буквата „Л", но бързото изреждане на буквите „Л-М-Н-О-П" все я объркваше. Трябва да се признае, че тази част от песента беше бърза и лесно можеше да се сбърка. „Лъмънъопъ” — пееше Бутс, сякаш цялото нещо беше една дълга буква.
— Лъмънъпъпъо — пееше Темп фалшиво, както винаги.
Известно време Хазард седеше тихо върху Фрил и наблюдаваше Бутс и Темп много задълбочено. Накрая скочи от гърба ѝ и изтича при тях.
— Какво пеете?
— Аз пее А-Б-В — каза Бутс. — Ти кой?
— Аз съм Хазард — каза момчето, като прескочи с лекота един корен. — Ще ме научиш ли на тази песен?
Дали щеше да го научи? Бутс обожаваше да учи другите — все едно на какво! Скоро в песента вече се преплитаха три гласа. Грегор си помисли, че това ще подлуди плъховете, но Мандж и Лапблъд си шепнеха нещо, а Рипред осведомяваше Хамнет какво се е случило през десетгодишното му отсъствие. Не, този, който щеше да подлудее, беше Грегор, когато трите разговора се сляха с неспирния шум на джунглата, който вече изтезаваше слуха му. Би искал да остане на спокойствие и да си помисли, да разгледа „Кървавото пророчество” в светлината на всичко случило се, но това нямаше да е скоро.
Когато Хамнет обяви почивка, дрехите на Грегор плуваха в пот. Усещаше, че и чорапите му са мокри. Гърбът го болеше от тежката раница. Можеше да изпие ледниковата вода на три големи глътки, ни реши да не отваря скъпата бутилка, която Марп беше сложил в раницата му. Искаше да има някаква вода, ако на Бутс ѝ се допие или ако се наложи да се отдели от групата.