Грегор пъхна меча обратно в ножницата.
— Откъде да знам кога ще го извадя? Не планирам тези неща! — възкликна той, разстроен.
— Знам, знам. Само се успокой. Рейджърите от начало се чувстват като обезумели. И аз съм го изпитвал. Колкото по-често се случва, толкова повече ще свикваш с него — каза Рипред.
— Но аз не знам кога ще се случи! — почти изпищя Грегор. Нима плъхът дори не го слушаше?
— Да, знаеш. Можеш да го почувстваш в кръвта си, зрението ти се променя, фокусът на вниманието ти се изостря и изключва всичко несъществени. Усещаш ли тези неща? — попита Рипред.
Грегор кимна.
— Понякога. Когато с Арес се биехме с плъхове и лабиринта, знаех, че това се случва.
— Добре, хубаво. Това е добре. Това е някакво начало. Сега, когато си в опасност, когато чувстваш, че може да бъдеш нападнат, внимавай. В крайна сметка ще бъдеш в състояние да го включваш и изключваш. Но трябва време — каза Рипред.
— На теб колко време ти трябваше? — попита Грегор.
— С мен е друго. Сражавал съм се толкова много. Имал съм повече възможности да се науча бързо — каза Рипред.
— Колко време? — повтори Грегор.
— Няколко години — каза плъхът.
Няколко години! А Рипред сигурно се биеше почти всеки ден! Грегор тръсна глава, вече чувствайки се победен.
— Не е толкова лошо, Грегор. Повярвай ми, на моменти ще го приемаш като дарба — каза Рипред.
— Не искам такава дарба, Рипред — каза Грегор.
— Е, твоя си е — каза Рипред. — Хайде, идвай сега, преди сестра ти да завърже още приятелства.
Докато следваше Рипред обратно през джунглата, Грегор изведнъж осъзна колко мило се беше държал плъхът. Обикновено той се заяждаше или се разпореждаше грубо с него. Но Рипред, изглеждаше знаеше кога може да го пришпорва и кога Грегор наистина имаше нужда от помощ. Като онзи път, когато Грегор се беше разплакал след смъртта на Тик. Или когато се беше опитал да му разкаже как е изгубил Бутс, заловена от змиите. И тук, сега.
Присъединиха се отново към групата недалече от мястото на инцидента с жабите. Грегор се чувстваше смутен, сякаш всички го зяпаха. Особено не желание изпитваше да погледне Хамнет в очите.
— Не му се карай, Хамнет. Той не можеше да се спре — каза Рипред.
— Това ми е ясно, но не е успокояващо — каза Хамнет.
— Е, поне Лапблъд е все още жива, за да се бие — каза Рипред.
Грегор знаеше, че вероятно би трябвало да благодари на Лапблъд, задето е спасила живота на Бутс, но плъховете бяха толкова враждебни, че реши да си замълчи.
Бутс още беше превъзбудена от срещата си с жабите, подскачаше насам-натам и издаваше квакащи звуци.
— Тя твърди, че имате същите жаби у дома. И спят в леглото ѝ — каза Хазард на Грегор.
— Те не са истински, Хазард. Те са само играчки — обясни Грегор.
— Странни играчки си избирате в Горната земя — отбеляза Хамнет.
Сигурно им се струваше странно. Да превърнеш в играчка нещо толкова смъртоносно. Да насърчаваш едно малко дете да поиска да вдигне такова нещо. Но от друга страна по Бродуей не подскачаки отровни жаби стрела.
— Какво изгубихме? — попита Рипред.
— Всичката храна — каза Хамнет. — Жабите нападнаха раниците и сега е прекалено опасно дори да ги докоснем, какво остава да ядем тази храна. Водата обаче е при Нике. А Фрил спаси твоите раници. — Хамнет пусна двете раници на Грегор и меха за Вино на земята в краката му. — Някаква храна?
— Само малко бисквити за Бутс. О, и това — каза Грегop, като вдигна меха за вино. — Скариди в сметанов сос. Донесох ги за Рипред.
— Е, сега, кой е любимият ми малък рейджър? — каза Рипред, като прокара потрепващия си нос нагope по меха. — Наистина ли ги донесе за мен?
— Съжалявам, Рипред. Знаеш, че ще отиде за мъничетата — каза Хамнет, като преметна меха на рамо.
Рипред въздъхна.
— Първо онзи лакомник Гибелния, а сега и тези разглезени дребосъци. Ще ме уморят тия мъници.
— О, ще оцелееш. — Хамнет се засмя. — Ще надживееш всички ни.
Подредиха се и продължиха по пътеката. Грегор нe опита да обясни на Бутс колко е важно да избягва красивите жаби, но тя явно не разбираше. Тя дори започна да задрямва върху черупката на Темп точно насред поученията на Грегор и не му оставаше нищо друго, освен да се откаже от тази тема.
След това нямаше кой знае какво за обсъждане. Жегата ставаше по-потискаща, а загубата на храна — беше тревожна. Вървяха неспирно напред, докатo краката на Грегор така натежаха, че започна да се препъва във всеки корен. Най-после Хамнет нареди да спрат.