Всички се събраха в кръг около фенера и получиха щедра дажба вода, но храна имаше само за „мъничетата”. Грегор даде бисквитите на Хамнет, а той ги разпредели между Бутс и Хазард. После, за изненада на Грегор, Хамнет подаде две и на него.
— Не, не, благодаря — отказа Грегор.
— Ти си само на единайсет, момче, самият ти още минаваш за малък — каза Хамнет.
— Не, дай ги на тях — каза Грегор. Не се чувстваше като „мъниче”. Особено сега, когато носеше отговорност за спасяването на майка си, на Apес и на всички топлокръвни същества в Подземната страна.
Хамнет отвори запушалката на меха за вино и при апетитното ухание на скариди със сметанои сос, Грегор мъчително преглътна.
— Мислиш ли, че е редно да даваш това на мъничетата? — обади се Рипред. — Известно е, че в горещината сметаната се разваля бързо.
— Единственото развалено нещо си ти. Както много добре подушваш, на яденето му няма нищо — отвърна Лапблъд.
— Никога не може да си прекалено предпазлив — каза Рипред, докато нацупено наблюдаваше как Бутс и Хазард топят бисквитите си в соса.
След като децата се нахраниха, всички ce настаниха да спят. Фрил доброволно пое първата стража. Грегор постла одеялото си на земята и легна с Бутс. Тя се сгуши в ръката му и се унесе. Трябваше да я изчака, докато заспи, за да измъкне ръката си изпод потната ѝ къдрава глава. Беше ужасно горещо!
Чувстваше се изтощен, но звуците от джунглата му пречеха да заспи. Плюс жегата. Плюс факта, че отново беше изживял онова състояние на ярост. Но всичко това му се стори маловажно, когато си припомни картината в болницата. Майка му, която лежеше на бялото легло, мъчителното дишане на Арес, надеждата в очите на Хауард, когато зърна лицето на Грегор.
Беше още буден и се взираше в мъждиво осветените лози, когато ги чу. Лапблъд и Мандж.
— Мислиш ли, че има някакъв шанс да са още живи? — прошепна Лапблъд. — Не и двете малки. Знам, че умираха, когато тръгнахме. Но Флайфър и Сиксклоу?
— Да, да, мисля, че са живи — каза Мандж с успокоителен тон. — Жълтият прах е на път, а те не показваха признаци на чума, когато тръгвахме. И знаеш, че Мейкминс ще успее някак да ги изхранва.
— Двете малки… мислиш ли, че са се мъчили много? — попита Лапблъд. — Не мога да понеса мисълта как ме викат и няма кой да им отговори. Моите мъничета…
— Не, сигурен съм, че са свършили бързо — каза Мандж със сподавен глас. — Но сега не трябва да мислим за това. Трябва да мислим за Флайфър и Сиксклоу. Те още имат шанс.
— Да. Да, знам. Ще мисля — каза Лапблъд. — Мисли за тях.
— Заспивай вече, Лапблъд — каза Мандж. — Моля те.
Стана тихо, но сега Грегор знаеше, че не само той не може да заспи. Знаеше, че и някой друг лежи буден наблизо, взира се в джунглата и се пита още колко живот остава на онези, които обича.
Глава 16
Цяла нощ Грегор ту се унасяше в неспокоен сън, ту пак се будеше. Накрая чу гласа на Хамнет — трябваше да продължат пътуването. Докато навиваше одеялото си на руло, си спомни разговора между Лапблъд и Мандж, който беше подслушал. Значи, две от техните мъничета бяха мъртви, а други две скоро можеше да умрат. Сети се за заядливото си подмятане, че плъховете не обичат дори собствените си мъничета и лицето му пламна от срам. Особено след като Лапблъд рискува живота си, за да спаси Бутс. Не знаеше дали го беше направила, защото мислеше, че Бутс е необходима за откриването на лекарството или го беше сторила само за да спаси момиченцето, но резултатът беше същият. Може би Трябваше да поговори с Лапблъд насаме… Не. Баща му казваше, че ако си направил нещо лошо на някого пред други хора, трябва да го признаеш пред всички.
— Хей, Лапблъд… — каза той. Трудно беше да се извини. Особено на един плъх. Започна с лесната част: — Исках само да ти кажа… благодаря, че измъкна Бутс от жабите вчера.
— Няма защо — отговори Лапблъд.
И тя не му беше благодарила за това, че я спаси от синята жаба, но може би си мислеше, че той ѝ го дължи по подразбиране. Той се насили да продължи.
— И това, което казах… че плъховете не обичат собствените си мъничета… — Сега всички бяха прекратили заниманията си и го слушаха. — Извинявай. Беше глупаво. — Натика навитото на руло одеяло и раницата си.
Лапблъд не реагира. Нито Мандж. Е, нищо. Така или иначе го беше казал.
Докато Хамнет хранеше Бутс и Хазард, прилепите и Нике почистваха козината си. Изглежда, дори Темп се мъчеше да се погрижи за външността си и се почистваше с крака. Грегор избърса Бутс с влажна кърпа и среса косата ѝ. Майка му би искала той да се грижи за нея. Не се интересуваше много от собствената си външност, но му се искаше да има някой безопасен поток, в който да се измие, защото му беше горещо и лепнеше. Добре, че нямаше козина.