Липсата на храна в съчетание с горещината за почваше да изцежда силите му. Хамнет беше взел меха със скаридите, но Грегор още носеше голямата торба с горивото, материалите за първа помощ и раницата си. Коленете му вече се подгъваха на всеки няколко метра, когато усети една ръка на рамото си.
— Аз ще взема торбата, Грегор — каза Хамнет.
Грегор го остави да я смъкне от гърба му, без да възрази. Би искал да е достатъчно силен и да не приеме, но, честно казано, се зарадва на помощта.
— Благодаря — промърмори той.
Хамнет тръгна зад него и остави Рипред в задния край на редицата.
— Рипред ми каза, че се е вдигнал голям шум, като не си убил Гибелния.
— Сигурно така стана. Но той беше само бебе — каза Грегор предпазливо. Повечето хора му бяха много сърдити заради това.
— Било е добро решение. Иначе плъховете никога нямаше да се съгласят на това пътуване. Независимо от чумата — каза Хамнет.
Грегор беше мислил за това, но трудно можеше да си представи, че плъховете биха тръгнали с убиеца на Гибелния. Освен това му стана приятно, че Хамнет одобрява решението му за разлика от много други.
— Не ми спечели много точки пред жителите на Регалия. Сега всички ме мразят. Плъхове и хора.
Хамнет се засмя:
— Не всички. Рипред явно те обожава.
— О, да, голям любимец съм му — отбеляза Грегор. — Вероятно точно в този момент се чуди дали ще съм достатъчно вкусна вечеря.
— Може би, ако не беше само кожа и кости — провикна се Рипред.
Грегор наду едно балонче от дъвка и го спука шумно.
— Престани! — изръмжа Рипред.
— Извинявай — каза Грегор, но се захили. Тази дъвка му вършеше чудесна работа.
След няколко часа стигнаха до малка поляна, където можеха да се настанят безопасно на лагер, но усмивката вече беше напълно изтрита от лицето на Грегор. Движеше механично крака, но още преди километри беше изгубил усещането, че върви. Напълно изтощен, легна направо на земята, без да си прави труда да разгъне одеялото, нито дори да си свали раницата и колана с меча. Въздухът беше толкова горещ и влажен, че дишаше с труд. Запита се дали имаше достатъчно кислород, а после дали пък кислородът не беше прекалено много. Нещо не беше наред — в главата му се въртяха лепкави, объркани мисли.
Докато Хамнет хранеше Бутс и Хазард с последните бисквити и скариди, Рипред се приближи към него.
— Трябва да намерим някаква храна, Хамнет. Но само за мъничетата, макар че малката ще се скъса да пищи след няколко часа, ако не я нахраним. Но и за останалите. Погледни воина.
Грегор искаше да вдигне глава и да им каже, че е добре, но изведнъж шарките по едно зелено листенце погълнаха цялото му внимание и не можеше да откъсне очи от тях. Вероятно беше спрял да диша напълно и тежкият въздух просто влизаше и излизаше от гърдите му по свое желание.
— Да, двамата ще отидем за храна. Няма друг начин — каза Хамнет. Повдигна главата на Грегор и поднесе меха с вода към устните му, като го накара да пие повече, отколкото искаше. — Гледай да си починеш, Грегор. Ние ще се върнем скоро. И пий възможно повече вода. — Хамнет допря длан към челото му за миг и Грегор изпита странно спокойствие. Точно така биха направили майка му и баща му. Все едно, че до него беше някой от родителите му.
Водата го посъживи. След малко той се надигна и седна. Хамнет и Рипред ги нямаше. Бутс и Хазард спяха сгушени в извитата опашка на Фрил. Темп стоеше до тях и се чистеше. Нике беше потънала и дълбока дрямка на няколко крачки от Грегор — той дори не беше усетил кога е кацнала там. Повечето мехове с вода бяха още на гърба ѝ — също като Грегор, и тя беше прекалено уморена, за да ги свали. От другата страна на фенера Мандж и Лапблъд се размърдаха. Изглеждаха измършавели. Сигурно още преди да тръгнат на пътуване, почти умираха от глад. Грегор поне се беше хранил редовно.
— Хей, искате ли още малко вода? — попита Грегор. Беше забелязал, че плъховете, дори Рипред, трябваше да разчитат на Хамнет да отваря запушалките на меховете с вода, за да пият. Грегор вдигна меха, който Хамнет остави до него и махна запушалката. Приближи се и коленичи до Мандж.
— Хайде, Хамнет каза, че е добре да пием много.
Мандж му позволи да излее водата в устата му.
После Грегор направи същото за Лапблъд, като внимаваше дъвката да не влезе в гърлото ѝ. А къде беше неговата? Потърси с език, намери я между кътниците и бузата си и пак започна да дъвче.