— Водата е много хубаво нещо, но ако скоро не намерим храна, никой от нас няма да стигне до Лозето на очите — каза Лапблъд.
— Не мога да повярвам, че нищо в тази джунгла не става за ядене — заяви Мандж.
— Не мисля така — каза Грегор. — Вероятно част от него става, но Хамнет смята, че не можем да различим онова, което става за ядене, от отровните неща.
— Хамнет… — процеди Мандж. — Той пък какво знае? Та той е човек! Разбира се, че носът му не може да долови разликата между онова, което е отровно, и другото, което е безопасно. Моят нос обаче може. Дори сега подушвам нещо, което става за ядене. Не знам какво е, но, повярвай ми, може да се яде.
Грегор подуши лъхащия на тиня въздух.
— Нищо не усещам.
— Аз — да — каза Лапблъд. — Нещо сладко.
— Да, така е — каза Мандж. — Отивам да го намеря. Някой друг ще дойде ли?
— Аз ще дойда — каза Лапблъд. — По-добре, от колкото да лежа тук и да умирам от глад.
— Не знам, според мен Хамнет едва ли би искал да тръгнем да търсим храна из джунглата — каза Грегор със съмнение.
— Защо не? Той и Рипред не правят ли сега точно това? Колкото повече от нас търсят, толкова по-вероятно е да намерим нещо — отговори Мандж. — Не идвай, ако не искаш, но не се надявай да споделим каквото намерим. Дори не и със сестра ти.
Грегор си помисли как Бутс се събужда гладна, без да разбира, че няма храна, и защо не може да яде, особено ако в този момент плъховете се хранят. Щеше да се разплаче и какво щеше да прави той тогава?
— Хамнет каза нещо от рода на това, че растенията може да ни нападнат — каза Грегор.
— Бродим из тази джунгла от дни — каза Мандж — Сестра ти удряше с ръце по лозите, когато си искаше топката, ти прекършваш всеки корен с тези ботуши, всички повредихме листата и лозите, когато бягахме от жабите. Видя ли поне едно растение да се размърда, за да ни спре?
— Не, не видях — призна Грегор. — Добре, идвам и аз. — Отпи още една дълга глътка вода и се изправи свали раницата си, за да може ризата му да изсъхне. — Хей, Темп, отиваме да потърсим храна. Мандж и Лапблъд подушват нещо.
— Не бих отишъл аз, не бих — каза Темп, като се размърда тревожно.
— Не се тревожи, ще се върнем скоро — каза Грегор. — Само извикай, ако ти потрябваме. — Нямаше намерение да се отдалечава много от лагера. Макар че Фрил и Темп бяха на пост, искаше да е близо до Бутс, ако възникнеше някаква опасност. Но в този момент най-голямата опасност беше гладната смърт.
Следвайки носа си, Мандж се отправи начело в джунглата. Лапблъд вървеше след него, а Грегор — последен. Искаше му се да има няколко хлебни трохи или нещо такова, за да ги пуска след себе си и по тях да намери обратния път. Разбира се, ако имаше хлебни трохи, нямаше да търси храна. Просто щеше да си седи и да яде хлебни трохи. Или каквото там имаше.
Отдалечиха се от лагера повече, отколкото му се искаше, но тъй като Мандж се движеше в почти права линия, Грегор се надяваше, че ще могат да се върнат благополучно. След няколко минути се почувства окуражен, когато усети дъх на нещо сладко.
— Хей, и аз го усещам!
— Крайно време беше — каза Мандж. — Съвсем наблизо е.
Излязоха на малка поляна. Въздухът беше пропит със силен, сладък аромат, който напомни на Грегор за зрели праскови. Насочи лъча на фенерчето си към растенията. Те бяха различни от лозите от двете страни на пътеката. Дългите листати стъбла се виеха над главите им, но тези растения имаха и големи изящни жълти плодници, които се виждаха сред листата. Бяха широки поне два метра и подви ти в краищата като огромни, слънчеви усмивки. От горната част на плодниците висяха кръгли розови плодове. Без да се оглежда повече, Грегор разбра, че съблазнителният аромат идва от тях. От устата му потече тънка струйка слюнка и се плъзна надолу по брадичката му. От някакво смътно чувство за благоприличие той вдигна ръка да избърше слюнката и после сграбчи един плод.
В същия миг Мандж опря предни лапи върху долния край на друг плодник и вдигна глава към съблазнителния плод. В мига, щом муцуната му докосна розовата кожа на едно от кълбата, плодникът се хвърли напред, погълна плъха и рязко се затвори.
Между жълтите устни на растението от Мандж остана да се вижда само крайчеца на опашката.
Глава 17
Лапблъд нададе пронизителен писък и скочи към растението, което беше хванало Мандж в капана си. Още докато летеше във въздуха, от друго растение изскочи дълго пипало и се уви около кръста ѝ. Тя замахна с нокти и го разряза, след което всички растения полудяха.