Последва пауза, докато мехът премина от едни ръце в други, а после по краката му потече още вода.
Наблизо беше и Нике.
— Добре съм. Нищо ми няма — казваше тя на Хамнет, който преглеждаше крака ѝ.
— Имаш счупен пръст на крака. На това не му казвам добре — възрази Хамнет.
Някой си проправяше път през лозите, вече без да се тревожи, че ще засегне някое растение. Рипред довлече Лапблъд в лагера, като я държеше за козината на врата. Пусна я и тя веднага запълзя обратно в посоката, от която бяха дошли.
— Мандж… — прошепна тя.
— Той е мъртъв, Лапблъд! — изръмжа Рипред.
Лапблъд продължи да упорства и накрая Рипред я преметна по гръб и я прикова към земята.
— Мъртъв е! Убих растението, което го направи! Цветът се отвори и навън падна всичко, което беше останало от него! Повярвай ми, мъртъв е! Би трябвало и вие да сте мъртви! — изкрещя Рипред. — Кой започна това? Чия блестяща идея беше да излезете от лагера?
Рипред насочи вниманието си към Нике, сигурно защото тя изглеждаше в състояние да отговори, но тя не каза нищо.
— Не беше Нике — каза Грегор. — Тя дойде само да ни спаси.
— Значи ти беше? — Рипред навря муцуна в лицето на Грегор.
— Мандж подуши храна. Двамата с Лапблъд тръгнахме да му помогнем. Не знаехме… — едва успя да каже Грегор.
— Не знаехте какво? Че растенията тук могат да убиват? Беше ви казано! Бяхте предупредени! Как мога да ви опазя живи, ако не ме слушате! Трябваше да лежите тук и да пиете вода — нищо друго! Дори на това не ви бива! — беснееше плъхът.
— Достатъчно, Рипред. Нека да ги закърпя — обади се Хамнет.
— О, да, закърпи ги. За да измислят някой друг тъп план за спасяване на положението. Безполезни глупаци! — каза Рипред. — Всички можехме да загинем заради вас, знаете ли! Само толкова трябва — да последваме някоя глупава идея като тази! Край с нас, край с лекарството, край с Подземната страна!
— Достатъчно! — заяви Хамнет. — Седни и се успокой.
Рипред се отдалечи и седна сам, но не се успокои много. Известно време си мърмореше под носа, а после изстрелваше залп от обиди към Грегор и Лайблъд. Мърморене, залп, мърморене, залп. Продължи доста време.
Хамнет изпрати Хазард да промие обилно окото на Лапблъд. То беше напръскано с киселината цветовете. Взе комплекта за първа помощ и намаза пръстите на краката на Грегор с някакъв син мехлем, а после ги превърза с бинт.
— Боли ли? — попита Хамнет.
— Не много — отвърна Грегор. Усещането беше странно — сякаш по върховете на пръстите протичаше слаб ток. Това беше всичко.
— Е, после ще те заболи — каза Хамнет, като поклати глава.
— Водата почти свърши — обади се Хазард.
— Ще донеса друг мех — каза Хамнет, изправи се и се огледа. — Нике, къде са меховете с вода?
— При растенията. Изтръгнаха ги от гърба ми — каза Нике.
— Чакай! — Хамнет бързо се обърна и хвана Хазард за ръката, но беше твърде късно. Последната тъничка струйка вода изтичаше бавно от меха.
— Какво има, татко? — попита Хазард, озадачен. — Нещо лошо ли направих?
— Не. Не, направи каквото ти казах — отговори Хамнет и прокара ръка по къдриците на Хазард. — Само че… водата. Това беше последният ни мех.
Глава 18
— Какво? — възкликна Рипред.
— Нике е изгубила меховете с водата, когато е отишла да помогне на другите. Използвахме остатъка от този за изгарянията от киселината — каза Хамнет.
— Нямаме вода. И колко според теб ще изкараме без вода? — попита Рипред.
Хамнет поклати глава.
— Няма да е дълго. Ще ни трябват още два дни, преди да стигнем до сладководен извор. Ще се наложи да издържим.
— Аз имам малко вода — Грегор се надигна и посегна към раницата си. Извади еднолитровата бутилка ледникова вода. — Не е много, знам.
— Не е малко, Грегор, ако спаси малките от жадна смърт. Те ще бъдат най-уязвими, защото се обезводняват най-бързо — каза Хамнет и взе бутилката. Останалите от нас ще трябва да издържат без вода.
Грегор кимна. Разбира се, че беше редно водата да отиде за Бутс и Хазард. Той не беше жаден. Беше изпил много вода, преди да тръгнат да търсят храна. Щеше да издържи.
— Вие двамата намерихте ли някаква храна? — попита той с надежда.
— Не, нищо съществено — каза Хамнет.
— Мандж каза, че плодовете, които намерихме, стават за ядене. Подуши ги отдалече — каза Грегор.
— О, защо ли не отскоча дотам да ви набера една-две кошници? — обади се презрително Рипред.
— Е, поне имаме твоята вода — каза Хамнет почти любезно. — Това може да се окаже от огромно значение. Добре си се сетил да я вземеш.