Навярно от мисълта, че няма вода, ожадняваше още повече. Устата му съхнеше. Устните му се напукаха. До този момент водата в Подземната страна не беше проблем. Дори в Мъртвата земя можеше да се намери прясна вода. А вкъщи винаги имаше студена, чиста вода за пиене в изобилие. Напрано от чешмата.
Вървяха цели четири часа без прекъсване, макар на Грегор да му се сториха като четирийсет, а после спряха само защото Бутс и Хазард се събудиха. Хазард им даде малко да пият, но Бутс непрестанно дърпаше Грегор за ризата и повтаряше: „Жадна! Жадна съм, Гре-го!” Сигурно си мислеше, че Грегор не я чува и затова не ѝ дава нищо за пиене.
Тя беше раздразнителна и потна. Грегор съблече горните ѝ дрехи, за да се поти по-малко.
Когато Хамнет най-после поднесе бутилката с ледникова вода към устните ѝ, Бутс изпи почти една трета от бутилката, преди да успее да я спре.
— Пий бавно, Бутс, водата трябва да стигне за по-дълго — каза той, като леко отдръпна бутилката.
— Още — каза Бутс, като сочеше към водата.
— След малко може да пийнеш още — каза Хамнет и даде на Хазард да пие.
Бутс беше объркана. Тя подръпна Грегор.
— Ябълков сок?
— Няма ябълков сок, Бутс. Хайде пак да поспиш — каза той. Тя, разбира се, не заспа. След кратка почивка Хамнет ги накара да потеглят отново. Бутс яздеше на гърба на Темп и непрестанно искаше нещо за пиене. След като отговори търпеливо първите приблизително триста пъти, Грегор накрая ѝ се скара.
— Нямам, Бутс! Никакъв сок! Никаква вода! Ясно?
Това беше грешка. Бутс избухна в сълзи точно когато беше много важно да не губят никакви течности и продължи да надава неутешими вопли в продължение на поне двайсет минути, преди Хамнет неохотно да ѝ даде още няколко глътки вода. Най-после тя пак заспа за огромно облекчение на всички.
Пръстите на краката го боляха и се бяха подули. Корените ги пробождаха през обувките. Сол от потта му разяждаше раните.
Освен това го измъчваха и заядливите подмятания на Рипред.
— Тоя път не се получи, а, рейджър?
Грегор знаеше какво има предвид, но не отговори.
— „О, не искам тази дарба, Рипред” — имитираше го плъхът с хленчещ глас. — Мислеше си, че можеш да отидеш навсякъде и да правиш всичко, без да пострадаш. Мислеше си, че си непобедим. Защото си рейджър. Е, сега виждаш колко слаб си всъщност.
— Престани, Рипред, момчето страда достатъчно — каза Хамнет.
— Той трябва да разбере колко близо до смъртта е бил! — отвърна Рипред.
— Той го разбира — заяви Хамнет твърдо. — Знае, че не е помислил добре, преди да действа. Кой от нас не го е правил? Ти си го правил. А и аз.
За щастие, Рипред спря. Грегор обаче знаеше, че в думите на плъха има известна истина. Не се смяташе за непобедим, но като знаеше, че е рейджър се страхуваше по-малко да влезе в опасна ситуация Преди му беше трудно да спре реакцията си на peйджър. Не знаеше, че тази способност може да го и остави в моменти на нужда. Сега вече знаеше и се почувства беззащитен.
Беше му трудно да се съсредоточи, но се опита да си припомни моментите, в които се преобразяваше и онези, когато това не се случваше. В Горната земя избягваше да се бие, така че това не беше проблем. Когато Рипред го беше съборил на земята в тунела, не го беше обзела ярост. Но това се случи много бързо, а и Грегор престана да се чувства застрашен, щом разбра, че нападателят е Рипред. Когато заразеният прилеп падна на арената, ситуацията беше опасна, но нямаше с кого да се бие, освен с бълхите. После си спомни случая с жабите. Знаеше, че Бутс е в опасност. Имаше време да осъзнае заплахата. Но растенията ги атакуваха толкова бързо… Това ли беше отговорът? Дали можеше се преобразява в рейджър само ако имаше време да разпознае дадена заплаха? Не, не, защото се беше преобразил в рейджър за пръв път, когато към него летяха само восъчни топки, пълни с червена боя. Те изобщо не бяха опасни.
„Няма определен модел”. Това беше последната ясна мисъл на Грегор за много време напред. Онова, което последва, беше смътна мъгла от часове, може би дни, изпълнени с болка, страх и объркване. Смътно усещаше как върви. Как лежи с лице, притиснато към листата, с жестока болка в пръстите на краката; как Хамнет втрива масло в кървящите му устни, превързва пръстите на краката му, как Бутс плаче, хленчи и накрая млъква и лежи безжизнено върху гърба на Темп, а той не може да ѝ помогне. Силна, мъчителна жажда, блянове за вода, за мразовити бели ледници, до които никога няма да стигне. Ходене… отново и отново… подут език, главоболие, бясно биещо сърце, гадене и стомаха. Рухнал върху лозите, вгледан в сестра си, безжизнено отпусната върху гърба на Темп. Бутс., спеше ли… в безсъзнание ли беше… или мъртва Не беше мъртва; гърдите ѝ бързо се повдигаха и спускаха, устните ѝ бяха напукани и имаха леко синкав оттенък. После чу гласа на Рипред, дрезгав и немощен: